Обществото и пресата не приеха новата теория за двойното Чудовище. С приближаването на лятото на 1984 година напрежението във Флоренция започна да нараства. Мрежата от тесни улици и пътеки, които криволичеха между хълмовете около града, нощем опустяваше. Като реакция на нарастващото напрежение един от младите общински съветници предложи създаването на „любовни селца“, места на удоволствието, предлагащи определени услуги, заобиколени от градини, които да гарантират уединение, със собствена охрана. Идеята предизвика скандал и провокира отговори от типа, че Флоренция просто може да бъде превърната в открит бардак. Мъжът защити идеята си:
— „Любовните селца“ са начин да потвърдим правото на всеки един от нас да има свободен и щастлив сексуален живот.
С настъпването на първите топли дни на 1984 година безпокойството започна да се засилва. На този етап Чудовището вече беше привлякло вниманието на целия свят: много вестници и телевизионни станции, сред които лондонския „Съндей таймс“ и токийската „Асаши шимбун“, пуснаха специални репортажи по случая. По телевизиите във Франция, Германия и Англия бяха излъчени документални филми. Интерес предизвикваха не само серийните убийства: основната причина беше чарът на главния герой в историята на Чудовището — град Флоренция. За по-голямата част от останалия свят Флоренция не беше реално място, в което живеят реални хора; те приемаха града като просторен музей, където със своите Мадони и горди Давидовци поети и художници се прекланяха пред красотата на женските и мъжките форми; град с елегантни дворци, вили, които се кипрят по хълмовете, градини, мостове, привлекателни магазини и отлична кухня. Това не беше град, в който царува мръсотията, престъпността, шумните улици, замърсеният въздух, графитите и наркодилърите — камо ли серийните убийци. Съществуването на Чудовището показа, че Флоренция не е вълшебният ренесансов град от туристическите брошури — тя беше трагично и окаяно модерна.
С напредването на лятото напрежението стана непоносимо. Малцина във Флоренция вярваха, че Чудовището е в затвора. Марио Специ провери календара си и отбеляза, че за цялото лято има само една безлунна съботна нощ: нощта на двайсет и осми срещу двайсет и девети юли. Няколко дни преди този уикенд той отиде при главен инспектор Сандро Федерико в щаба на полицията. След като си поговориха малко, той рече:
— Сандро, страхувам се, че тази неделя целият град ще се изсипе в околностите.
Полицаят направи знак против уроки.
Неделята на двайсет и девети дойде и отмина спокойно. Рано в понеделник сутринта, на трийсети юли, още по тъмно, телефонът в дома на Специ иззвъня.
Глава 17
Беше великолепна утрин с кристално чист въздух, като дар от боговете. Специ се озова на идилично поле, обсипано с цветя и билки, в покрайнините на град Викио, родното място на художника Джото, на четирийсет километра североизточно от Флоренция.
Телата на новите жертви, Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи, бяха открити на разсъмване на края на тесен, обрасъл с трева път, от двама техни приятели, които ги търсили цялата нощ. Тя беше на деветнайсет, а той беше навършил наскоро двайсет години. Мястото се намираше на по-малко от осем километра от нивите в Борго сан Лоренцо, където Чудовището беше убило първите си жертви през 1974 година.
Клаудио все още се намираше в колата, която беше паркирана край един горист хълм, наречен Ла Боскета, малкото дърво. Пиа беше завлечена навътре в полето, на няколкостотин метра от една фермерска къща. Тя беше осакатена по същия начин като останалите жертви. Но този път убиецът беше стигнал още по-далеч. Беше изтръгнал — думата „премахнал“ не беше подходяща — лявата й гърда. Времето на смъртта бе потвърдено от свидетел: фермерът беше чул изстрели в 21:40 часа и предположил, че са гърмежи от ауспуха на мотор.
По време на новите убийства и тримата основни заподозрени — Франческо Винчи, Пиеро Мучарини и Джовани Меле — се намираха в затвора.
Новото двойно убийство предизвика ужас, объркване и породи буря от обвинения срещу полицията. Случаят отново се появи на първите страници на европейските вестници. На хората им се струваше, че докато убиецът постепенно увеличава броя на жертвите си, полицията не прави нищо друго, освен да арестува невинни хора, които по-късно биваха оправдавани от поредния удар на Чудовището. Но Марио Ротела отказа да освободи тримата затворници. Беше сигурен, че те са участвали в убийствата от 1968 година и знаят самоличността на Чудовището.