В 17:56 часа на 29 април, когато изтощената полиция вече беше решила да прекрати претърсването „заради вероятността от проливни дъждове“, внезапно бе направено едно откритие. Руджеро Перуджини щеше по-късно да опише този триумфален миг в своята книга „Един обикновен човек“ (книгата, на чиято корица нимфата на Ботичели повръща кръв). „В късния следобед зърнах светлинка, един почти неуловим проблясък в земята“, пише главният инспектор.
Оказва се, че това е патрон „Уинчестър“ серия „Н“, напълно окислен. Тъй като не е бил изстрелван, не притежаваше характерния белег на гилзата, но имаше следи, които показваха, че е бил зареждан в оръжие. Патронът беше анализиран от балистичните експерти, които стигнаха до извода, че „не е невъзможно“ да е бил зареждан в оръжието на Чудовището. Не можаха да докажат повече от това.
Но то бе достатъчно. Пачани беше арестуван на 16 януари 1993 година и обвинен, че е Чудовището от Флоренция.
Глава 26
Процесът срещу Пиетро Пачани започна на 14 април 1994 година. Съдебната зала беше пълна с народ; бяха разделени на такива, които го смятаха за виновен и други, поддържащи невинността му. Наоколо се разхождаха момичета, облекли тениски с надпис на английски „Аз ♥ Пачани“. Присъстваха неизменните фотографи, оператори и журналисти, сред които, придружаван от главен инспектор Руджеро Перуджини, се намираше и писателят Томас Харис.
Процесът представляваше перфектен театър: ограничено време, закрита зала, рецитиране на темите, определени роли — обвинител, адвокати, съдии, обвиняем. Нямаше друг процес, който да разиграва по-голям театър от този на Пачани — мелодрама, достойна за Пучини.
По време на заседанията фермерът се поклащаше напред-назад и хлипаше, а понякога се провикваше на древния си тоскански диалект „Аз съм сладко малко агънце!… Разпъват ме като Христос на кръста!“ Понякога се изправяше в цял ръст, измъкваше от джоба си малка икона на Светото сърце и я размахваше към лицата на съдиите, докато председателят на съда не му наредеше да седне на мястото си. Друг път скачаше гневно, с пламнало лице, пръскайки слюнка наоколо, проклинаше свидетеля или самото Чудовище, обръщаше се към Бог със събрани длани и очи, обърнати към небето, виейки „Нека вечно да гори в ада!“.
След четвъртия ден на процеса Специ пусна първата си голяма статия. Основното доказателство срещу Пачани беше неговата странна картина — онази с кентавъра и седемте кръста, — която психолозите определиха като „съвместима“ с психопатичната личност на Чудовището. Истинската картина беше увита в плат, но Специ най-накрая успя да се сдобие с нейна снимка от офиса на прокурора. Отне му само няколко дни да открие истинския художник — петдесетгодишен чилиец на име Кристиян Оливарес, избягал в Европа по време на диктатурата на Пиночет. Оливарес се разгневи, когато научи, че картината му е била използвана като доказателство срещу сериен убиец.
— В тази картина — обясни той на Специ, — исках да пресъздам гротескния ужас на диктатурата. Нелепо е да се гледа на нея като на творение на психопат. Все едно да кажат, че серията „Бедствията на войната“ на Гойя го определя като луд, като чудовище, което трябва да бъде заключено зад решетките.
Специ се обади на Перуджини.
— Утре — каза той на главния инспектор, — вестникът ми ще публикува статия, в която ще оповести, че картината, която приписвате на Пачани, не е нарисувана от него, а от един чилийски художник. Какво ще кажете по въпроса?
Статията предизвика голямо объркване. Главният прокурор Виня се опита да я омаловажи:
— Масмедиите преувеличават значението й — каза той. Друг прокурор, Паоло Канеса, се опита да намали щетите, обяснявайки, че „Пачани се подписал на картината и казал на няколко свои приятели, че тя показвала собствените му сънища“.
Процесът се точи още шест месеца. Камерите се взираха от ъгъла на съдебната зала към Пачани и свидетелите, които се изправяха срещу него. Образите им се излъчваха на екран, който се намираше от лявата страна на съдийската маса, така че дори онези, които се намираха на най-отдалечените места, да могат да следят събитията. Всяка вечер телевизиите излъчваха върховите моменти от процеса, привличайки огромна публика. На вечеря всички се събираха пред телевизорите, за да гледат съдебната драма, по-интересна от която и да е сапунена опера.