Кулминацията настъпи, когато на свидетелското място се изправиха дъщерите на Пачани. Цяла Тоскана седна пред телевизорите, за да гледа показанията им.
Флорентинци никога нямаше да забравят лицата на двете дъщери (едната от които по-късно влезе в манастир), които плачеха, докато разказваха с мъчителни подробности как са били изнасилвани от баща си. Пред очите на всички се разкри един образ на провинциална Тоскана, който се различаваше твърде много от онзи, представен във филма „Под небето на Тоскана“. Показанията описваха семейство, в което жените понасяха обиди, тормоз, биваха пребивани с бастун и бяха подлагани на сексуално насилие.
— Той не искаше дъщери — каза едната жена през плач. — Веднъж мама пометна и той знаеше, че е било момче. Каза ни: „Вие двете трябваше да умрете, а той да живее“. Имаше случай, в който ни накара да ядем месо от мармот, който беше убил заради кожата му. Биеше ни, когато не искахме да лягаме при него.
Показанията им нямаха нищо общо с Чудовището от Флоренция. Когато въпросите най-после се насочиха в тази посока, двете дъщери не можеха да се сетят за нищичко — пистолет, кърваво петно, необмислена дума, изпусната от него по време на среднощните му пиянски изстъпления, — което да свърже баща им с двойните убийства на Чудовището от Флоренция.
Прокурорите представиха оскъдните си доказателства. Сред тях присъстваха патронът и парцалът. На преден план излезе една пластмасова сапунерка, открита в къщата на Пачани. (Майката на една от жертвите каза, че синът й имал същата.) Фотография на нимфата на Ботичели беше поставена редом със снимка в близък план на жертвата със златната верижка в устата. Като доказателство беше представен и един немски скицник, също намерен в къщата на Пачани, защото роднини на двамата германци казаха, че те притежавали подобен. Пачани заяви, че го е намерил преди години в някакъв контейнер за отпадъци и бележките в него със сигурност бяха написани доста преди убийството. Прокурорите не спираха да твърдят, че хитрият селянин ги е добавил по-късно, за да отклони подозренията. (В статията си Специ посочи, че за Пачани би било по-лесно просто да хвърли уличаващия го скицник в камината.)
Сред свидетелите бяха и старите дружки на Пачани от Каза дел Пополо, построеният от комунистите обществен клуб и зала за събрания на работниците от Сан Кашиано. Приятелите му бяха предимно недодялани типове, необразовани, съсипани от лошото вино и проститутките. Сред тях имаше един мъж на име Марио Вани, некадърник, бивш пощальон от Сан Кашиано, наричан от съгражданите си Семката — тоест онази част от ябълката, която не става за ядене и се изхвърля.
В съдебната зала Вани беше объркан и ужасен. Вместо да отговори на първия въпрос („Каква е настоящата ви работа?“), той се впусна да обяснява с треперлив глас, че да, познава Пачани, но те били просто „другари по чашка“ и нищо повече. Изглежда, че за да избегне грешните отговори, пощальонът беше запаметил тази фраза, с която отговаряше на повечето въпроси, независимо дали използването й беше уместно или не.
— Eravamo compagni di merende — не спираше да повтаря той. — Ние сме просто другари по чашка.
Ние сме просто другари по чашка. Така злощастният пощальон изрече фразата, която щеше да влезе в речника на италианския език. Compagni di merende, „другари по чашка“ днес е разговорен израз на италиански, който означава приятели, които се преструват, че правят нещо невинно, докато в действителност се занимават с някакви потайни, ужасни дела. Изразът стана толкова популярен, че дори има собствена страница в Уикипедия.
— Ние сме другари по чашка — продължаваше да отговаря Вани на всеки въпрос, брадичката му трепереше, а кривогледите му очи оглеждаха обширната зала.
Прокурорът се ядосваше все повече на Вани и непрекъснато повтаряната фраза. Вани се отказа от всичките си показания, дадени при предварителните разпити. Той отрече да е ловувал заедно с Пачани, отказа се от многобройните изявления, които беше направил и накрая се отрече от всичко, кълнейки се, че не знае нищо и възмущавайки се на висок глас, че двамата с Пачани не са нищо повече от другари по чашка. Председателят на съда най-накрая си изпусна нервите:
— Синьор Вани, вие премълчавате много неща и ако продължавате така, накрая ще ви обвиним в лъжесвидетелстване.
Вани продължи да се оплаква:
— Но ние бяхме просто другари по чашка! — Цялата зала избухна в смях, а съдията започна да удря с чукчето си по масата.
Поведението му на свидетелското място предизвика подозрението на един полицай на име Микеле Джутари, който по-късно щеше да поеме разследването на Чудовището от главен инспектор Перуджини. За залавянето на Чудовището (тоест Пачани), Перуджини беше възнаграден с изключително завиден пост: беше изпратен в град Вашингтон, където стана офицер за свръзка между италианската полиция и американското ФБР.