— Един невинен умира.
Глава 27
Един мразовит февруарски ден на 1996 година Марио Специ прекоси малкия площад пред казармата на карабинерите в градчето Сан Кашиано. Беше се задъхал и то не само заради цигарите „Голоаз“, които не спираше да пуши; беше облякъл тежък и изключително грозен балтон с ярки цветове, обсипан с ципове, коланчета и катарами, чиято единствена цел беше да прикрият същинската цел на дрехата. Мъничкото копче до яката всъщност беше микрофон. Зад глупавата пластмасова табелка на гърдите се криеше видеокамера. Между плата и подплатата бяха напъхани рекордер, акумулатор и кабели. Електронната апаратура, скрита в уплътняващия материал, не издаваше дори и най-слабо жужене. Техникът от телевизионната станция я беше активирал зад една каменна колона между изповедалнята и кръщелния купел в църквата „Колегията ди Сан Кашиано“. Вътре имаше само една куца старица, коленичила на молитвеното място пред пластмасовите свещи, които разпръскваха електрическата си светлина в сумрака.
През двете години след осъждането на Пачани Специ беше написал много статии, хвърлящи съмнение върху вината на селянина. Но това обещаваше да бъде новината, която ще засенчи всички новини.
Видеокамерата щеше да работи един час. През тези шейсет минути Специ трябваше да убеди Артуро Минолити, шерифът на казармата в Сан Кашиано, да проговори. Трябваше да накара човека да му каже истината за патрона, открит от Перуджини в зеленчуковата градина на Пачани. Минолити, като местен представител на карабинерите, беше присъствал на дванайсетдневното претърсване — единственият, присъствал на откриването на прословутия патрон, който не беше свързан със SAM или полицията.
Специ винаги се беше отнасял с отвращение към този тип журналистика и често се кълнеше, че никога няма да го направи. Това беше мръсна работа, беше си чисто изнудване заради сензацията. Но точно преди да влезе в казармата, където го чакаше Минолити, скрупулите му изчезнаха като светена вода от върха на показалеца. Тайното записване на Минолити може би беше единственият начин да се добере до истината или поне до част от нея. Залогът беше голям: Специ беше убеден, че Пачани е невинен и че тук става въпрос за мащабна съдебна грешка.
Специ спря пред входа на казармата и застана така, че камерата на гърдите му да може да снима табелата, на която пишеше „Карабинери“. Натисна звънеца и зачака. Някъде се разлая куче и студеният вятър обрули лицето му. Дори за миг не се замисли за опасността да го разкрият. Стремежът да се добере до сензацията го караше да се чувства недосегаем.
Вратата отвори мъж, облечен в синя униформа, който го изгледа внимателно.
— Аз съм Марио Специ. Имам среща с шериф Минолити.
Оставиха го да чака в някаква малка стая достатъчно дълго, за да може да изпуши още една цигара. От мястото си Специ можеше да види празния кабинет на чиновника, от когото се надяваше да измъкне истината. Забеляза, че столът пред бюрото, на който би трябвало да седи Минолити, беше придърпан надясно и набързо прецени, че камерата, която се намираше отляво на гърдите му, щеше да заснеме само стената. Помисли си, че щом седне, трябва небрежно да извърти стола си така, че да може да снима офицера на карабинерите, докато говори.
„Нищо няма да се получи“ — помисли си Специ, внезапно изпълнен с неувереност. Ситуацията напомняше холивудски филм и само групичка свръхентусиазирани кинаджии би могла да повярва в успешния край.
Минолити се появи. Висок, почти четирийсетгодишен мъж, облечен с модерен костюм и очила с позлатени рамки, които не можеха да скрият интелигентното изражение на лицето му.
— Извинете, че ви накарах да чакате.
Специ беше разработил план как да го насочи към важната тема. Възнамеряваше да го пречупи като се опита да събуди съвестта му на човек на закона и да погъделичка суетата му, ако такава съществуваше.
Минолити му посочи един стол. Специ пристъпи към него и с едно неуловимо движение го извъртя в необходимата посока. Настани се в него с лице към шерифа и остави цигарите и запалката си на бюрото. Беше сигурен, че Минолити вече е в обсега на камерата.
— Извинявам се, че така ви притеснявам — започна колебливо той, — но утре имам среща с редактора ми в Милано и търся нещо във връзка с Чудовището от Флоренция. Нещо ново, истинска новина. Сам знаете, може би по-добре от мен, че вече всичко е казано и никой не се интересува от тази история.