— Полу-сигурен ли?
— Ами да, защото в светлината на фактите просто не мога да се сетя за друго обяснение… когато Перуджини написа, че е зърнал проблясъка, аз направо се втрещих. Казах му: „Главен инспекторе, вие проявявате неуважение към мен. Ако реша да ви противореча, съм обречен“. Имам предвид, на кого ще повярват съдиите? На шерифа или на главния инспектор? На този етап бях принуден да подкрепя историята му.
Специ се чувстваше така, сякаш снима носител на Оскар; актьорската игра беше превъзходна, а неаполитанският акцент на Минолити допълнително подсилваше нещата. Журналистът погледна часовника си и разбра, че му остават още петнайсет минути за запис. Трябваше да го притисне по-силно.
— Артуро, те ли го подхвърлиха?
Минолити се въртеше притеснено.
— Не мога да повярвам, че моите колеги, моите приятели…
Специ не можеше да си позволи да губи повече време.
— Добре, разбирам ви. Но ако за миг забравите, че това са колегите ви, които познавате от толкова време, възможно ли е фактите да ви накарат да заявите, че куршумът е бил подхвърлен?
Минолити застина като каменна статуя.
— В интерес на истината, да. Трябва да заявя, че е подхвърлен. Стигнах до извода, че някои улики са измислени: патронът, металната ос и парцалът. — Минолити продължи да говори с нисък глас, сякаш на себе си: — Изправен съм пред изключително трудна ситуация… Подслушват телефона ми… Страхувам се… Наистина съм изплашен…
Специ се опита да разбере дали шерифът е говорил с някого за това.
— Споделихте ли с някого?
— Говорих с Канеса. — Паоло Канеса беше един от прокурорите.
— И той какво каза?
— Нищо.
Няколко минути по-късно Минолити се сбогува със Специ.
— Марио — каза му той, — забравете какво ви казах. Просто си говорех. Казах го, защото ви вярвам. Но когато колегите ви идват тук, първо заповядвам да ги претърсят!
Чувствайки се като червей, Специ прекоси площада и тръгна по тротоара с вкочанени ръце, блъскайки се в стените на къщите. Вече не усещаше студения вятър.
„Господи — мислеше си той, — получи се!“.
После отиде в местната Каза дел Пополо, където хората от телевизионния канал го чакаха и пиеха бира. Той не им каза нищо, но и те не го попитаха нищо. Просто усещаха, че акцията е преминала успешно.
По-късно същата вечер, когато се събраха на вечеря, след като изгледаха записа на Минолити, те си позволиха да изпаднат в еуфория. Това беше новината на века. Специ изпитваше съжаление към шериф Минолити. Но истината иска жертви, каза си той.
На следващия ден италианската новинарска агенция ANSA, която беше научила за записа, написа статия за него. Веднага след публикуването й трите национални телевизионни канала се обадиха на Специ за интервю. Вечерта преди новинарските емисии Специ се настани на дивана е дистанционно в ръка, за да види как ще бъде съобщена новината.
Не беше излъчена нито една дума. На сутринта във вестниците не се споменаваше нищо, дори едно изречение. Раи Тре, националният телевизионен канал, който беше поръчал записа на Минолити, отмени предаването.
Явно някой от властимащите се беше намесил.
Глава 28
В Италия всеки, получил доживотна присъда, автоматично получава право на обжалване пред Corte d’Assise d’Appello, c нов прокурор и нов съдебен състав. През 1996 година, две години след обявяването на присъдата, случаят Пачани беше изпратен за обжалване пред Апелативния съд. Главен прокурор беше Пиеро Тони, аристократичен венецианец и любител на класическата музика, плешив, с кичурче коса, което падаше над яката му. Председател на съда беше Франческо Фери, изтъкнат юрист с продължителна кариера.
Пиеро Тони нямаше никакво участие в първия процес срещу Пачани и нямаше какво да защитава. Един от големите плюсове на италианската правна система са апелативните процеси, в които никой от играчите, ангажирани в обжалването — прокурори или съдии — не обслужва ничии интереси.
Тони, ангажиран с обвинението на Пачани, безстрастно и обективно прегледа всички доказателства срещу селянина.
И остана втрещен.
— Това разследване — заяви той пред съда, — ако не беше толкова трагично, щеше да е смешно, като излязло от ума на Розовата пантера.
Вместо да обвини Пачани, Тони използва времето си в съда, за да разкритикува разследването и да омаловажи доказателствата срещу Пачани, разнищвайки ги с безмилостната си логика, парче по парче, докато накрая не остана нито едно. Адвокатите на Пачани, чиито функции бяха изцяло иззети от прокурора, просто мълчаха зашеметени и когато дойде техният ред да говоря пред съда, просто изразиха съгласието си с Тони.