Доброволците бяха наречени Angeli del Fango или „Калните ангели“.
Отдавна исках да напиша криминален роман, чието действие да се развива по времето на флорентинското наводнение. Главен герой в романа със заглавие „Коледната Мадона“ трябваше да бъде един историк-изкуствовед, пристигнал във Флоренция, за да стане „Кален ангел“. Той е специалист по загадъчния художник Мазачо, младият гений, поставил началото на италианския Ренесанс със своите изключителни фрески в параклиса Бранкачи, който неочаквано починал на двайсет и шестгодишна възраст, според слуховете — от отрова. Героят ми се записва доброволец в почистването на сутерена на Националната библиотека, вади книги и ръкописи от калта. Един ден той открива изключителен документ, който съдържа указания за местонахождението на прочутата изгубена картина на Мазачо. Наречена „Коледната Мадона“, картината е била централно табло в безследно изчезнал триптих, описан изключително живописно от Васари през 1600 година. Тя се смята за една от най-важните изгубени картини на Ренесанса.
Моят историк зарязва доброволческата работа и се впуска в лудешко търсене на картината. В един момент той изчезва. Няколко дни по-късно намират тялото му високо в планината Пратоманьо, захвърлено край пътя. Очите му са избодени.
Убийството така и не е разкрито и картината не е намерена. Сега, трийсет и пет години по-късно, се прехвърляме в наши дни. Синът му, преуспял художник от Ню Йорк, навлиза в кризата на средната възраст. Той осъзнава, че има нещо, което трябва да направи: да разкрие убийството на баща си. И единственият начин да го направи е като открие изчезналата картина. Така че той отлита за Флоренция и започва своето търсене — пътуване, което ще го отведе от трошливите архиви на етруските гробници до едно разрушено село високо в планината Пратоманьо, където е погребана ужасна тайна и където го очаква още по-ужасна съдба…
Точно този роман дойдох да напиша в Италия. Така и не се получи. Вместо това вниманието ми беше привлечено от Чудовището от Флоренция.
Животът в Италия щеше да се окаже невероятно приключение, за което въобще не бяхме подготвени. Никой от нас не говореше италиански. Аз бях прекарал няколко дни във Флоренция предишната година, но съпругата ми Кристин никога през живота си не беше посещавала Италия. Децата ни, от друга страна, бяха достигнали онази възхитителна възраст, в която приемаха дори най-необичайните промени в живота им с весело равнодушие. За тях всичко в живота беше необичайно, тъй като все още не бяха осъзнали кои са обичайните неща. И когато настъпи моментът, те съвсем безгрижно се качиха в самолета. Ние преживявахме нервен срив.
Пристигнахме във Флоренция през август 2000-та година: аз, Кристин и двете ни деца Алетея и Айзък, които бяха съответно на шест и пет години. Записахме ги в местните италиански училища, Алетея в първи клас, а Айзък в детската градина, а ние самите започнахме да посещаваме езикови курсове.
Преместването ни в Италия не мина без спънки. Учителката на Алетея ни съобщи, че ужасно се радва да има толкова щастливо дете в класа си, което пее по цял ден. Само се чудела какво точно пее. Скоро го научихме:
Не разбирам нищичко от туй, което тя говори, тя говори и говори по цял ден, но не мога да й разбера и дума…
Културните различия бързо изскочиха на преден план. Няколко дни, след като Айзък беше записан в детската градина, той се прибра вкъщи ококорен и ни разказа как учителката пушела цигари през междучасията и си хвърляла фасовете на детската площадка — а после шляпнала (шляпнала!) някакво четиригодишно дете, което се опитало да допуши един от тях. Айзък я наричаше „Грачещия гущер“. Бързо прехвърлихме него и сестра му в частно училище в другия край на града, което беше ръководено от монахини. Надявахме се, че монахините не пушат и не пошляпват. Оказахме се прави, поне за първото, и се наложи да приемем пошляпването от време на време като културно различие, с което трябваше да се примирим, както и с пушенето в ресторантите, шофьорите-самоубийци и чакането на опашка пред пощата, за да си платим сметките.
Училището се помещаваше в една великолепна вила от осемнайсети век, скрита зад масивни каменни стени, която сестрите от ордена на свети Джовани Батиста бяха превърнали в манастир. Междучасията си учениците прекарваха в голяма италианска градина с кипарисови дървета, жив плет, цветни лехи, фонтани и мраморни статуи на голи жени. Градинарят и децата бяха в непрекъсната война. Никой в училището, дори учителят по английски, не говореше английски.