Директорка на училището беше сурова монахиня с малки кръгли очички, която трябваше само да отправи поглед към някого, ученик или родител, за да го накара да изпадне в ужас. Един ден ни отведе настрани, за да ни каже, че нашият син бил ип monello. Ние й поблагодарихме за комплимента и хукнахме към къщи, за да проверим значението на думата. Тя означаваше „вагабонтин“. След това като ходехме на родителски срещи, винаги носехме с нас джобен речник.
Както се и надявахме, децата ни постепенно започнаха да учат италиански. Един ден Айзък седна на масата за вечеря, погледна към чинията със спагети, направи физиономия и каза „Che schifо!“, местен израз, означаващ „Гадост!“. Много се гордеехме с него. До Коледа вече произнасяха цели изречения, а към края на учебната година италианският им беше толкова добър, че започнаха да се подиграват на нашия. Когато за вечеря ни идваха гости италианци, понякога Алетея ставаше от масата и тръгваше да марширува из стаята, размахвайки ръце и имитирайки нашия тромав американски акцент: „Как сте, господин и госпожа Коколини! Толкова се радваме да ви видим! Моля, влезте, разполагайте се, пийнете чаша вино с нас!“ Италианските ни гости умираха от смях.
Скоро свикнахме с новия ни живот в Италия. Флоренция и заобикалящите я градчета се оказаха възхитителни местенца, където като че ли всички се познаваха. Животът се живееше заради самия живот, а не заради някакъв краен резултат. Вместо ежеседмичното пътуване до супермаркета, пазаруването се превърна в шокиращо неефективна, очарователна рутина — посещавахме десетки магазини и търговци, всеки от които продаваше по един продукт. Това беше свързано с обмяната на новини, обсъждането на качествата на различните продукти, изслушването на начина, по който бабата на продавача приготвя и поднася въпросния продукт, който всъщност е единственият правилен начин, независимо какво казват другите. Не ви се позволява да докосвате храната, която купувате; опитването на зрелостта на сливата или собственоръчното слагане на лук в пазарската чанта е нарушаване на етикета. За нас пазаруването беше отличен урок по италиански, който същевременно беше и опасен. Кристин остави незабравимо впечатление у един симпатичен fruttivendolo (продавач на плодове) като му поиска зрели pesce и fighe, вместо pesche и fichi (риба и вагина, вместо праскови и смокини). Минаха много месеци, преди да се почувстваме поне мъничко флорентинци, въпреки че бързо се научихме, като всички добри флорентинци, да се отнасяме с пренебрежение към туристите, които обикаляха града, гледаха със зяпнали уста, облечени с панталони в цвят каки, бонбоненорозови гуменки, шапки-идиотки и препасали гигантски бутилки с минерална вода на кръста, сякаш се канеха да прекосят пустинята Сахара.
Животът в Италия представляваше странна смесица от баналното и грандиозното. Откарвайки децата на училище посред зима, със замъглени от студа очи, аз приближавах до хълма Джоголи — и в този миг пред очите ми като по магия от мъглата изникваха кулите на големия средновековен манастир „Ла Чертоза“. Понякога, когато се разхождах по калдъръмените улички на Флоренция, изведнъж се шмугвах в параклиса Бранкачи и прекарвах пет минути в разглеждане на фреските, които бяха поставили началото на Ренесанса, или пък свивах към Бадиа Фиорентина, за да послушам григориански химни в същата църква, където младият Данте се прехласвал по любимата си Беатриче.
Скоро се запознахме с италианската концепция за fregatura, задължителна за всеки, който живее в Италия. Fregatura означава да правиш нещо по не съвсем законен, не съвсем честен начин, но без да те хванат. В Италия това е начин на живот. Първия си урок в изтънченото изкуство на fregatura получихме, когато си запазихме билети за „Трубадур“ на Верди в местната опера. Когато отидохме там, от касата ни съобщиха, че резервацията ни не е отбелязана никъде. Нищо не можехме да направим — всички билети бяха разпродадени. Огромната тълпа, струпана пред касата, беше свидетелство за това.
Когато си тръгвахме, се натъкнахме на една продавачка от квартала, издокарана с палто от норка и диамантени обеци, приличаща повече на графиня, отколкото на собственичката на Il Cantuccio, малкото магазинче, от където си купувахме бишкоти.