— Какво? Продадени ли? — извика тя.
Разказахме й какво се е случило.
— Пфу — рече тя, — продали са билетите ви на някой друг, някой важен. Сега ще ги оправя аз.
— Да не би да познавате някой важен човек?
— Никого не познавам. Но знам как стават нещата в този град. Почакайте тук, ей сега ще се върна. — Ние зачакахме, докато тя се отдалечи с маршова стъпка към касата. Пет минути по-късно се върна, следвана от някакъв изнервен човек, самият директор на операта. Той се втурна към мен и ми разтърси ръката.
— О, толкова съжалявам, господин Харис! — извика той. — Не знаехме, че сте тук! Никой не ни предупреди! Моля ви да приемете извиненията ми за объркването на билетите!
Господин Харис?
— Господин Харис — обяви надуто продавачката, — обича да пътува анонимно, без голям антураж.
— Но разбира се! — извика директорът. — Естествено!
Аз гледах слисано. Продавачката ме стрелна предупредително с поглед, който ми казваше: успях да стигна до тук, не проваляй работата!
— Имаме няколко резервни билета — продължи директорът, — и се надявам, че ще ги приемете като компенсация, дар от Maggio Musicale Fiorentino! — Той ми подаде два билета.
Кристин успя да се вземе в ръце преди мен.
— Колко мило от ваша страна. — Тя грабна билетите от мъжа, стисна ме здраво под ръка и каза: — Да вървим, Том.
— Да, разбира се — промърморих аз, ошашавен от измамата. — Много сте мил. А цената…
— Niente, niente! За нас е удоволствие, господин Харис! Мога ли да добавя, че „Мълчанието на агнетата“ беше един от най-добрите — ако не и най-добрият филм, който съм гледал. Цяла Флоренция очаква излизането на „Ханибал“.
Места в центъра на първия ред, най-добрите в залата.
От нашата къща в Джоголи до Флоренция се стигаше бързо с велосипед или кола през Порта Романа, южният вход на древния град. Оттам се разкриваше лабиринт от криволичещи улички и средновековни къщи, които образуваха Олтрарно, най-запазената част от стария град. Докато я разглеждах, често забелязвах интересна фигура, която правеше обичайната си следобедна passeggiata по тесните средновековни улици. Тя беше дребничка съсухрена старица, обвита в кожи и диаманти, с напудрено лице, ярко начервени устни и старомодна, обшита с перли, малка шапчица, която вървеше уверено на високите си токчета по измамния калдъръм, без да поглежда наляво или надясно, поздравявайки познатите си само с едва забележимо движение на очите си. Научих, че това е маркиза Фрескобалди от древната флорентинска фамилия, която притежаваше половината Олтрарно и голяма част от Тоскана, фамилия, която беше финансирала кръстоносните походи и беше дала на света един велик композитор.
Кристин често правеше сутрешния си джогинг по криволичещите улички и един ден спря да се наслади на най-големия дворец във Флоренция, палацо Капони, собственост на друга велика фамилия от квартал Олтрарно — една от най-изтъкнатите благородни фамилии в Италия. Ръждивочервената неокласическа фасада на двореца се простираше десетки метри покрай река Арно, а мрачната й каменна средновековна задна стена се издигаше над потопената Via de’Bardi, „Улицата на поетите“. Докато се наслаждавала на гигантската порта на двореца, до нея се приближила една британка и я заговорила. Жената работела за фамилията Капони и след като научила за книгата за Мазачо, която се опитвах да напиша, тя дала визитната си картичка на Кристин и казала, че трябва да потърсим граф Пиколо Капони, който бил експерт по флорентинска история. „Много е отзивчив, да знаете“, казала тя.
Кристин ми донесе визитката. Аз я прибрах с мисълта, че едва ли ще намеря смелост да се обадя на член на най-прочутата благородническа фамилия във Флоренция, независимо колко е отзивчив.
Несиметричната селска къща в Джоголи, в която живеехме, се издигаше на хълм, покрит с кипариси и чадъровидни борове. Превърнах задната спалня в студио, където възнамерявах да пиша романа. Единственият й прозорец гледаше над кипарисите и покритите с червени керемиди съседни къщи към зелените хълмове на Тоскана.
Самото сърце на страната на Чудовището.
В следващите няколко седмици, след като Специ ми разказа историята на Чудовището, се улавях, че мисля за убийството, което беше извършено толкова близо до къщата ни. Един есенен ден, след няколко дразнещи опита да започна романа за Мазачо, аз излязох от къщи и тръгнах през горичката към тревистата поляна, за да разгледам мястото със собствените си очи. Поляната беше прелестна и предлагаше зашеметяващ изглед към флорентинските хълмове. Чистият есенен въздух миришеше на стъпкана мента и горяща трева. Твърди се, че подобни места са обсебени от злото, но аз не усещах нищо. Струваше ми се, че се намирам отвъд всякакво зло и добро. Разходих се наоколо с напразната надежда да уловя нещо, но почти неволно започнах да си представям мястото на престъплението, позицията на фолксвагена, дочух тихата мелодия от саундтрака на „Ловец на андроиди“, която се носеше безспир над ужасната сцена.