Марио я попита за огърлицата.
— За мен — отвърна тя, като я докосна, — животът свърши в онзи ден.
Глава 33
Ако вярвате, че сте недосегаеми, бихте ли влезли вътре? Ще влезете ли в този замък, обвит в кръв и слава, ще тръгнете ли през обгърнатия в паяжини мрак…? Във фоайето тъмнината е почти непрогледна. Следва дълго каменно стълбище, ръцете ни се плъзгат по студените му перила, стъпалата са изтрити от стотиците крака, които са преминали по него…
И така, в една студена януарска сутрин двамата с Кристин се озовахме на стълбището, описано толкова ярко от Томас Харис в неговия „Ханибал“. Имахме среща в палацо Капони с граф Николо Пиеро Уберто Феранте Галгано Гаспаре Калцедонио Капони и неговата съпруга графиня Рос. Най-накрая се бях престрашил да му се обадя. Наскоро в двореца бяха приключили снимките на филма „Ханибал“, режисиран от Ридли Скот, където Ханибал Лектър, или „д-р Фел“, работеше като куратор в библиотеката и архивите на Капони. Реших, че ще бъде интересно да интервюирам истинския уредник на архивите на Капони, самия граф Николо, и после да напиша статия „Езикът на града“ за „Ню Йоркър“, която да съвпадне с излизането на филма.
Графът ни посрещна на горната част на стълбището и ни поведе към библиотеката, където ни очакваше графинята. Той беше на около четирийсет години, висок и едър, с къдрава кестенява коса, вандайкова брадичка, пронизващи сини очи и щръкнали уши като на ученик. Приличаше поразително на по-възрастна версия на портрета на предшественика си Лодовико Капони, нарисуван през 1550 година от Бронзино и изложен в музея „Фрик“ в Ню Йорк. Когато графът поздрави жена ми, той целуна ръката й по един много странен начин, за който по-късно научих, че е старовремски жест, при който благородникът взема ръката на жената и с бързо, елегантно движение я вдига на около петнайсет сантиметра от устата си и бързо се навежда към нея — без, разбира се, изобщо да докосва с устни кожата. Само титулуваните флорентинци поздравяваха така жените. Всички останали просто се ръкуваха.
Библиотеката на Капони се намираше в края на мрачен, леденостуден коридор, декориран с гербове. Графът ни настани в обятията на гигантски дъбови столове, а самият той седна на една метална табуретка зад стара трапезна маса и започна да върти лулата си в ръце. Стената зад гърба му беше превърната в огромна картотека, в която се намираха семейни документи, ръкописи, счетоводни книги и списъци на арендатори отпреди осемстотин години.
Графът беше облечен е кафяво сако, пуловер с винен цвят, панталони и — доста ексцентрично за флорентинец — очукани грозни стари обувки. Говореше перфектен английски от едуардианската епоха, който изглеждаше като реликва от отминали векове. Попитах го къде го е учил. Английският, отвърна той, е навлязъл в семейството му когато дядо му се оженил за англичанка и те отгледали децата си, като говорели само английски вкъщи. Баща му Нери, съответно, предал английския на децата си като наследствена вещ — и по този начин езикът от едуардианската епоха се запазил непроменен в семейство Капони почти цял век.
Графиня Рос беше американка, много красива, внимателна и учтива, с донякъде сухо чувство за хумор.
— Ридли Скот беше тук заедно с пурата си — каза графът, визирайки режисьора на филма.
— Групата пристигаше — добави графинята, — водена от пурата, следвана от Ридли, следван от учтивата тълпа.
— Доста задимяваше.
— Всъщност имаше доста фалшив пушек. Ридли като че ли е обсебен от пушека. И бюстовете. Искаше навсякъде да има мраморни бюстове.