Леката му усмивка замръзна за миг, но той бързо се окопити.
— Не сме се виждали. Да речем, че имаме несходство в характерите.
— Но сигурно има някаква причина да не се разбирате? Може би сте обвинявал Салваторе Винчи за смъртта на майка си?
— Всъщност не. Чух нещо за това.
— Баща ви е имал странни сексуални навици. Може би това е причината да го намразите?
— В онези години не знаех нищо за това. Едва по-късно научил за неговите… — Той направи пауза. — Разстройства.
— Но двамата сте имали доста сериозни сблъсъци. Още като сте били дете. През 1974 година например, баща ви подал жалба срещу вас за това, че сте обрал къщата му… — Специ спря за миг и го погледна равнодушно. Това беше решаващият въпрос: той можеше да потвърди съществуването на липсващия документ — ако Салваторе Винчи наистина беше подал жалба срещу Антонио точно преди да започнат убийствата на Чудовището.
— Не беше точно така — възрази Антонио. — Тъй като не можеше да докаже, че съм взел нещо, получих само обвинение за хулиганство. Друг път се скарахме и аз го намушках, опрях водолазния си нож до гърлото му, но той успя да се измъкне и аз се заключих в банята.
Получихме потвърждение за една важна подробност: разбиването на вратата и нахлуването в къщата през 1974 година. Но Антонио беше добавил, по собствено решение друг важен факт: че е заплашил Винчи с „водолазен нож“. Съдебният патолог Морио Маури, който работеше по случая на Чудовището, беше вписал в доклада си, че инструментът, използван от убиеца, може да е водолазен нож.
Специ продължи да задава въпроси, доближавайки се до нашата цел.
— Според вас кой е извършил двойното убийство през 1968 година?
— Стефано Меле.
— Но пистолетът така и не беше открит.
— Меле го е продал или го е дал на някой друг, след като излезе от затвора.
— Невъзможно. Пистолетът беше използван отново през 1974 година, докато Меле все още е в затвора.
— Сигурен ли сте? Не се бях замислял за това.
— Казват, че баща ви е стрелецът от 1968 година — продължи Специ.
— Той е твърде страхлив, за да го направи.
— Кога напуснахте Флоренция? — попита Специ.
— През 74 година. Първо отидох в Сардиния, после до езерото Комо.
— След това се върнахте и се оженихте.
— Точно така. Ожених се за детската си любов, но не се получи. Сключихме брак през 1982 година и се разделихме през 1985.
— Какво не се получи?
— Тя не можеше да има деца.
Това беше бракът, който беше анулиран заради неконсумация: impotentia coeundi.
— И се оженихте пак?
— Живея с една жена.
Специ промени тона на гласа си така, сякаш се канеше да приключва интервюто.
— Мога ли да ви задам един доста провокиращ въпрос?
— Разбира се. Аз може и да не отговоря.
— Въпросът е следният: ако баща ви е притежавал берета двайсет и втори калибър, вие сте били човекът, който е имал най-добрата възможност да го вземе. Може би по време на нахлуването в дома му през 1974 година.
Антонио не отговори веднага. Като че ли размишляваше.
— Имам доказателство, че не съм го взел.
— Което е?
— Ако го бях взел — усмихна се той, — щях веднага да пръсна главата на баща си.
— В този ред на мисли — продължи Специ, — вие не сте били във Флоренция от 1975 до 1980 година, точно по времето, когато е нямало убийства. След като сте се завърнали, са започнали отново.
Антонио не отговори веднага. Облегна се назад и усмивката му се разшири.
— Това бяха най-добрите години от живота ми. Имах къща, хранех се добре и всичките онези момичета… — Той подсвирна и направи италианския жест за секс.
— В такъв случай… — каза равнодушно Специ, — вие не сте… Чудовището от Флоренция?
Забеляза се само миг колебание. Антонио не спря да се усмихва.
— Не — отвърна той. — Обичам моите котенца живи.
Изправихме се, за да си ходим. Антонио ни изпрати до вратата. Когато я отвори, той се наведе към Специ. Заговори с нисък глас, сърдечно и премина на „ти“.
— А, Специ, без малко да забравя нещо. — Гласът му придоби пресипнал, заплашителен тон. — Чуй ме внимателно: аз не си играя игрички.
Глава 37
Двамата със Специ изпратихме статията за Чудовището от Флоренция на „Ню Йоркър“ през лятото на 2001 година. Със семейството ми се прибрахме в Щатите, в старата семейна ферма на мейнското крайбрежие. Голяма част от лятото прекарах в работа с редактора на „Ню Йоркър“, преработвайки и проверявайки фактите в материала. Накрая беше определен колебливо за печат за третата седмица на септември 2001 година.