Поли се прехвърли на медните казани и докато тъпчеше горещите дрехи под кипящата вода, усети, че на това място без всякакви оръжия тя използва за целта тежък, близо еднометров прът.
Работата й хареса по някакъв скучноват начин. Мускулите й вършеха цялото необходимо мислене, освобождавайки ума й. Никой не знаеше със сигурност дали херцогинята е мъртва. Малко или много това нямаше значение. Херцогинята беше жена. Просто една жена, не богиня. О, хората отправяха молитви до нея с надеждата, че молбите им ще бъдат опаковани красиво и пратени до Нуган, но това не й даваше право да обърква главите на хора като Уозър, която и без това си имаше достатъчно проблеми. Боговете творяха чудеса, херцогините позираха за портрети.
С крайчеца на окото си Поли видя редица жени да взимат големи кошове от една площадка в края на помещението и да излизат през друга врата. Измъкна Игорина от перачницата и й каза да отиде натам.
— И забележи всичко! — додаде тя.
— Да, ефрейтор — кимна Игорина.
— Защото е ясно едно — Поли посочи купчините мокри дрехи — и то е, че за това тук ще трябва вятър…
Тя се върна при коритата, като от време на време се включваше в разговора, опитвайки се да набере информация. Не беше трудно. Перачките страняха от определени теми, особено „мъже“ и „синове“. Но Поли тук-таме долавяше по нещо. Някои бяха в крепостта. Някои вероятно бяха мъртви. Някои бяха там някъде навън. Част от по-старите жени носеха майчиния медал, връчван на жените, чиито синове бяха дали живота си за Борогравия. Долнопробният метал ръждясваше във влажната атмосфера и Поли се зачуди дали медалите бяха пристигнали с писмо от херцогинята, с отпечатания й отдолу подпис и с името на сина, сбито да се събере на празното място:
Нашите почитания и поздравления, г-жо Л. Лапчик, живуща на ул. Добра алея, гр. Мюнц, за смъртта на вашия син Ото ПьотрХанЛапчик на 25 юни при .......
Мястото винаги бе задраскано, за да не предостави полезна информация на врага. За свое удивление Поли откри, че евтините медали и безсмислените думи наистина бяха един вид утеха за майките. Онези в Мюнц, които ги бяха получили, ги носеха с някаква ожесточена, скръбна гордост.
Не беше сигурна доколко може да се довери на госпожа Енид. Синът и мъжът й бяха заключени горе в килиите, пък и бе имала възможност да прецени Блауз. Сигурно си бе задала въпроса кое е по-вероятно: той да ги освободи и опази или да забърка поголовна неразбория, при която всички ще пострадат? Поли не можеше да я вини, ако решеше да ги разкрие…
Осъзна, че някой й говори.
— Хмм?
— Само погледни, а? — Шафти размаха мокри долни гащи пред нея. — Непрекъснато смесват цветните с белите!
— Е, и? Какво от това? Нали са вражески наполеонки!
— Да, но нещата все пак трябва да се вършат както трябва! Виж, сложили са тези червените и всички останали са станали розови!
— И? На мен ми харесваше розовото, като бях на седем.14
— Но бледорозово? На мъж?
Поли за момент премести поглед върху следващото корито и потупа Шафти по рамото.
— Да. Доста е бледо, нали? По-добре иди намери още няколко червени.
— Но така ще стане още по-… — започна Шафти.
— Това беше заповед, войнико! — прошепна Поли в ухото й. — И добави малко кола.
— Колко?
— Колкото успееш да откриеш.
Игорина се върна. Тя имаше добри очи. Поли се чудеше дали някога са били на друг притежател. Игорина й намигна и вдигна палец. За облекчение на Поли палецът си беше от нейните.
Когато Поли, възползвайки се от временното отсъствие на госпожа Енид, притича до голямото гладачно помещение, на дългите дъски работеше само една жена. Беше „Дафне“. Всички останали се бяха насъбрали около нея, сякаш присъстваха на демонстрация. И всъщност беше точно така.
— … яката, нали виждате — обясняваше лейтенант Блауз, плъзгайки голямата, вдигаща пара, напълнена с въглища ютия. — След това маншетите и накрая ръкавите. Първо от едната, после от другата страна. Би трябвало да ги окачите незабавно, но ето един полезен съвет, не ги изглаждайте съвсем до сухо. Наистина е въпрос на практика, но…
14
Факт е, че въпреки всичко, което прави обществото, розовият цвят магнетично привлича седемгодишните момиченца.