— Както знаеш, Тройник, не съм ездач — призна Джакръм, допривързвайки патериците към седлото, — но това тук е адски добър кон.
— Страшно си прав, серж. С него можеш да изхраниш взвод за цяла седмица! — ухили се ефрейторът.
— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — отдръпна се Джакръм. — По тебе сигурно все нещо е останало да ти го клъцнат проклетниците, а?
— Благодаря ти, серж, това е мило предложение. Но бързите коне скоро ще са много търсени, а аз, тъй да се каже, ще съм на партера. Това тук ще си струва тригодишна заплата. — Той се завъртя на седлото и кимна на ротата: — Късмет, момчета! Всеки ден ще вървите рамо до рамо със Смърт, но аз съм го виждал и да знаете, че той понякога намига. И не забравяйте: напълнете ботушите си със супа! — Той подкара бавно конете и изчезна с трофеите си в мрака.
Джакръм го проследи с поглед, поклати глава и се обърна към новобранците:
— Е, хайде, дами… какво е толкова смешно, редник Холтър?
— Ъ-ъ, нищо, серж, просто… си помислих нещо… — отвърна Тонкър, почти задавяйки се.
— Не ти плащат да мислиш, а да маршируваш. Хайде!
Отрядът потегли. Дъждът отслабна съвсем, но вятърът се усили и започна да тропа по прозорците, да вие в изоставените къщи, да отваря и да тръшка врати като някой, който търси нещо, което може да се закълне, че е оставил тук само преди минутка. Нищо друго не помръдваше в Плоц, освен едно пламъче от свещ близо до пода в задната стая на напуснатата казарма.
Свещта бе забучена така, че да опира в памучна връв, омотана между краката на едно столче. Това значеше, че когато свещта намалее достатъчно, ще прогори връвта и ще падне на пода и на неравната пътечка от слама, водеща до куп сламеници, върху които бяха поставени две стари кани с газ за лампи.
Във влажната, мрачна нощ това отне около половин час, след което всички прозорци се разхвърчаха.
Утрото изплува над Борогравия като страшно голяма риба. Един гълъб се издигна над гората, направи лек завой и се насочи право към долината на Нек. Дори оттук се виждаше черната каменна грамада на крепостта, извисяваща се над горската шир. Гълъбът, искрица цел в чисто новата сутрин, ускори полета си…
… и изкряска, когато от небето се спусна тъмна сянка и го сграбчи със стоманени нокти. За миг мишеловът и гълъбът се превърнаха в стремглаво падаща топка, след което мишеловът набра височина и продължи по пътя си.
Гълъбът си помисли: „ООООООООО!“ Но ако беше способен на по-членоразделни мисли и ако знаеше нещичко за това как хищните птици ловят гълъби4, може би щеше да се зачуди защо е сграбчен толкова… нежно. Ноктите не го пресоваха, а го придържаха. Но в случая всичко, които той успя да си помисли, беше: „ООООООООО!“
Мишеловът достигна долината и започна да кръжи над крепостта. В това време една миниатюрна фигурка се откачи от кожените ремъци на гърба му и, много внимателно, прилази към ноктите му. Достигна заловения гълъб, възседна го и обви ръце през врата му. Мишеловът се снижи над една каменна тераса, задържа се за миг на място и освободи хватката си. Гълъбът и човечето се затъркаляха и заподмятаха по плочите сред куп перушина, и накрая замряха.
След време някъде изпод гълъба се разнесе глас:
— Мамка му…
Бързи стъпки затрополиха по камъните и гълъбът бе вдигнат от ефрейтор Бъги Суайърс. Той беше гном, едва петнайсет сантиметра висок. От друга страна, като шеф и единствен член на въздушнодесантното отделение на анкх-морпоркската градска стража той прекарваше повечето си време толкова нависоко, че всички изглеждаха малки.
— Добре ли си, Бъги? — запита командир Ваймс.
— Не чак толкова зле, сър. — Бъги изплю едно перо. — Но не беше елегантно, нали? Следващия път ще стане по-добре. Проблемът е, че гълъбите са прекалено тъпи, за да може да се управляват…
— Какво ми носиш?
— „Вестникът“ прати това от фургона си, сър! Следвах го неотклонно!
— Браво на теб, Бъги!
Разхвърча се перушина и мишеловът кацна на назъбения парапет.
— А, ъ-ъ… как му е името? — попита Ваймс. Мишеловът го изгледа с типичния налудничав, отнесен птичи поглед.
— Това е Мораг, сър. Обучена е от пиктсите. Чудесна птица.
— За нея ли платихме една каса уиски?
— Да, сър, и си струва всяка глътка.
Гълъбът се опита да се отскубне от ръцете на Ваймс.
— Тогава изчакайте тук, Бъги, а аз ще кажа на Рег да донесе някой заек. — Той влезе в кулата.
Сержант Ангуа го чакаше до бюрото, задълбочена в „Живия завет на Нуган“.
4
И предвид факта, че всеки гълъб, който е наясно, че бъде ли уловен от хищна птица, е мъртъв и поради това способен на малко по-ограничено мислене от жив гълъб.