— Да. Лоша работа — въздъхна лейтенантът. — Уви, такава е войната. Съжалявам само, че трябваше да го научите тъй скоро. Такива ужасни загуби понасяме непрекъснато. Въпреки това съм сигурен, че нещата ще се оправят, когато стигнем Нек. Никой генерал не може да очаква млади момчета като вас незабавно да се превърнат във войници. Ще трябва да им кажа няколко думи по въпроса — заешката му физиономия придоби необичайно решителен израз, като на хамстер, забелязал пролука във въртележката си.
— Трябвам ли ви за още нещо, сър?
— Ъ-ъ… мъжете говорят ли за мен, Пъркс?
— Всъщност не, сър.
Лейтенантът изглеждаше разочарован:
— О! О, добре. Благодаря ти, Пъркс.
Поли се запита дали Джакръм изобщо спи. Тя беше цяла слух и взор, а той изневиделица пристъпи зад нея с думите:
— Познай кой е, Пъркс! Ти си на пост! Трябва да видиш ужасния враг, преди той да те забележи! Кои са четрите С-та?
— Стойка, сянка, силует и сияние, серж! — изкозирува Поли. Беше подготвена за това.
Мина известно време, преди сержантът да се окопити:
— Просто си го знаеше, нали?
— Несър! Едно птиченце ми го каза, когато поех поста, сър! Спомена, че сте го питали, сър!
— О, значи момченцата на Джакръм се съюзяват срещу милия си стар сержант, а?
— Несър. Споделят информация, жизненоважна за оцеляването на отряда в критични обстоятелства, серж!
— Признавам, много ти знае устата, Пъркс.
— Благодаря, серж!
— Но виждам, че не стоиш в проклетата сянка, Пъркс, нито си се погрижил да оправиш проклетата си стойка, силуетът ти се откроява на проклетата светлина и сабята ти сияе като диамант в ухото на проклет коминочистач! Обясни!
— Заради едното Ц е, серж! — отвърна Поли, все така забила поглед право напред.
— А то е?
— Цвят, серж! Нося проклета червено-бяла униформа в проклетата сива гора, серж!
Тя рискува да хвърли поглед към него. В малките свински очички на Джакръм светеха пламъчета. От ония, които издаваха, че тайно се радва.
— Срамуваш се от пре-прелестната си униформа, а, Пъркс?
— Не искам да ме видят мъртъв в нея, серж.
— Ха! Не мърдай от поста си. Пъркс!
Поли се усмихна право напред.
Когато се освободи от пост за купа дивечово задушено, видя Джакръм да преподава основите на фехтовката на Лофти и Тонкър, използвайки лескови пръчки вместо мечове. Докато Поли привърши, той вече учеше Уозър на някои от по-тънките похвати при използването на бързострелен арбалет и особено онези, чиято същност бе да не обръща към него зареден арбалет с въпроса: „З-за какво служи това тук, серж?“ Уозър се справяше с оръжията като изрядна домакиня, изхвърляща умряла мишка — на една ръка разстояние и опитвайки се да не гледа. Но дори и нея я биваше повече с тях от Игор, който просто не можеше да схване идеята за онова, което според него беше безразборна хирургия.
Джейд дремеше. Маладикт висеше с главата надолу под един от навесите, скръстил ръце на гърдите си; очевидно не на шега бе казал, че има някои аспекти от вампирската същност, от които е трудно да се откажеш.
Игор и Маладикт…
Тя все още не бе сигурна за Маладикт, но Игор трябваше да е момче, с всичките тия шевове по главата и това лице, което дотолкова не бе за пред хора, че би могло да се нарече единствено „домашно“.7 Той беше кротък и подреден, но сигурно Игорите по принцип си бяха такива…
Тя се събуди, разтърсвана от Шафти.
— Тръгваме! Най-добре иди се погрижи за рупърта!
— А? Какво? О… добре!
Около нея цареше суматоха. Поли стана с олюляване и забърза към навеса на лейтенант Блауз. Завари го пред окаяния му кон, хванал юздите с безпомощно изражение.
— А, Пъркс! — смутолеви той. — Не съм съвсем сигурен, че го правя както трябва…
— Не, сър. Оплели сте оглавника и сте сложили наопаки седлото — обясни Поли, която често бе помагала за конете в бащината си странноприемница.
— А, сигурно затова беше толкова трудно снощи — предположи Блауз. — Редно е да ги знам тези неща, но ние вкъщи си имахме човек за това…
— Позволете на мен, сър! — Тя размота оглавника с няколко внимателни движения. — Как му е името, сър?
— Талацефалос — изтърси Блауз попритеснен. — Така се е казвал легендарният жребец на генерал Тактикус, нали знаеш?
— Не знаех, сър — натърти Поли. Тя се наведе и надникна между краката на коня. Леле, ама Блауз наистина беше много късоглед…
Кобилата я изгледа отчасти с очите си, които бяха малки и зли, но най-вече с жълтите си зъби, от които имаше огромно количество. Тя остана с впечатлението, че й се подсмихва.
— Ще гледам да го задържа, докато го възседнете, сър.