Усети нещо като пръчка да я побутва по гърба.
— По-тихо, вий двете! — избоботи Джейд.
— Съжалявам. Съжалявам — изшепна Поли.
Игорина глухо затананика под нос. Поли знаеше песента.
И се зарече: „Не и тази. Една песен стига. И искам да оставя момичето зад гърба си, но, изглежда, си го водя с мен…“ В този момент излязоха от гората и видяха червената жарава.
Останалите от отряда вече се бяха насъбрали и стояха вторачени в нея. Обхващаше доста голяма част от хоризонта и ту се разгоряваше, ту чезнеше на места.
— Това адът ли е? — обади се Уозър.
— Не, но се опасявам, че хората са го пресъздали — въздъхна лейтенантът. — Това е долината на Нек.
— Гори ли, сър? — ужаси се Поли.
— Пази боже, това е просто светлината от лагерните огньове, отразена от облаците! — възкликна Джакръм. — Винаги изглежда зле посред нощ, като бойно поле. Хората само си готвят вечеря. Нямате грижи, момци!
— Какво, да не готвят слонове? — подхвърли Маладикт.
— А онова какво е? — Поли посочи близкия хълм, още по-тъмен в нощта. На него нещо присветваше много бързо.
Разнесе се едно „фшшшт“ и металическо „трак“, когато Блауз измъкна малък телескоп и го отвори.
— Това са светлинни щракалки, дяволите ги взели! — промърмори той.
— Е го там още едно такова — избоботи Джейд, сочейки един доста отдалечен хълм. — Блещук, блещук.
Поли премести поглед от заревото на небето към студената примигваща светлинка. Тиха, мека светлинка. Безобидна светлинка. А зад нея горящо небе…
— Закодирано е — обади се Блауз. — Сигурно са съгледвачи.
— Светлинни щракалки? — недоумяваше Тонкър. — Какво пък е това?
— Поругание в очите на Нуган — отвърна Блауз. — За съжаление, понеже щяха да са ни много полезни, ако и ние имахме такива, нали, сержант?
— Дасър — автоматично потвърди Джакръм.
— Единствените послания по въздуха трябва да са молитвите на правоверните. Слава на Нуган, слава на херцогинята и така нататък. — Блауз присви очи и въздъхна. — Срамота. Как мислите, колко има до онзи хълм, сержант?
— Над три километра, сър. Струва си да се промъкнем, а?
— Вероятно знаят, че някой може да ги види и да тръгне да ги търси, така че сигурно няма да се „мотаят“ много — размисли се Блауз. — Е, във всеки случай тези неща са доста издайнически. Но от долината няма да се вижда.
— Разрешете да попитам, сър? — обади се Поли.
— Разбира се — кимна Блауз.
— Как правят светлината толкова ярка, сър? Съвсем бяла е!
— Мисля, че е нещо фойерверкско. Защо?
— И пращат съобщения чрез светлина?
— Да, Пъркс. И смяташ, че…?
— И хората, които получават тези съобщения, им отвръщат по същия начин? — упорстваше Поли.
— Да, Пъркс, това е централната идея.
— Значи… може би не трябва да ходим чак до онзи хълм, сър? Светлината е насочена към нас, сър.
Всички обърнаха глави. Възвишението над тях присветна.
— Браво, Пъркс! — прошепна Блауз. — Хайде, сержант! — Той освободи крак от стремето, а конят автоматично пристъпи встрани, за да е сигурно, че лейтенантът ще падне при слизането.
— Готово, сър! — Джакръм му помогна да се изправи. — Маладикт, вземи Гуум и Холтър и заобиколете отляво, останалите — отдясно! Ти не, Карборунд, не се засягай, ама това трябва да стане тихо, разбираш? Стой тук. Пъркс, ти идваш с мен…
— И аз идвам, сержант — заяви Блауз.
— Добра идея, сър! — Само Поли видя гримасата на Джакръм. — Предлагам да се присъедините… присъединим с Пъркс към вас. На всички ясно ли им е? Качвате върха сръчно и безшумно и никой, никой да не мърда, преди да чуе сигнала ми…
— Сигнала ми — твърдо рече Блауз.
— Това имах предвид, сър. Бързо и безшумно! Не ги жалете, но искам поне един да остане жив! Тръгвайте!
Двата екипа се разделиха и изчезнаха. Сержантът им даде минута-две преднина, след което потегли с толкова невероятна за мащабите си скорост, че Поли и лейтенантът не можаха да отреагират веднага. Отзад Джейд унило ги изпрати с поглед.
Дърветата оредяваха по стръмния наклон, а и нямаше достатъчно шубрак за опора. Поли установи, че й е по-лесно да лази на четири крака, сграбчвайки туфи и поници8, за да се задържи. След време усети полъх на дим, парлив и химически.
Освен това бе сигурна, че долавя слабо потракване.
Едно дърво протегна ръка и я издърпа в сянката си.
— Да не си гъкнал! — изсъска Джакръм. — Къде е рупъртът?
— Не знам, серж!
— По дяволите! Не може да оставиш рупърт да се мотляви безконтролно наоколо, не е за разправяне какво може да си втълпи в главицата, пък и сега му е хрумнало, че той командва! Ти си му бавачка! Намери го!
8
Пониците са кълнове, които са с израснало над земята стъбло, понякога с листенца. — Бел. Dave