Ездачите подминаха скривалището им. След няколко мига се чу как конете навлизат в гората.
— Ша търчим ли да ги ’фанем? — обади се Джейд.
— Нека оставим това на Джакръм — възпря ги Маладикт.
— Но ако той ги хване и ако не се върнат… — започна Поли.
— Когато не се върнат — поправи я вампирът.
— … онези другите двама ще станат подозрителни, нали? Единият сигурно ще остане тук, а другият ще тръгне за помощ.
— Тогава ще се промъкнем и ще чакаме — отвърна Маладикт. — Виж, слязоха от конете. Спряха и каруцата. Ако се раздвижат, ще се намесим.
— И какво точно ще направим? — запита тя.
— Ще ги заплашим със смърт — твърдо каза той.
— А ако не ни повярват?
— Тогава ще ги заплашим със смърт на много по-висок глас — отвърна Маладикт. — Доволна ли си? И адски се надявам да имат кафе!
Когато поспре край пътя, на войник му се приискват три неща. Едното е да запали цигара, другото е да запали огън, а третото не е свързано със запалване, но като цяло включва дърво.10
Двамата кавалеристи бяха запалили огън и тенджерката вече къкреше, когато млад мъж скочи от каруцата, протегна се, огледа се, прозя се и се запъти към гората. Намери подходящо дърво и малко след това несъмнено изучаваше приземната част на кората с подчертан интерес.
Стоманеното острие на заредения арбалет опря във врата му и един глас каза:
— Горе ръцете и бавно се обърни!
— Какво, точно сега ли?
— Ъ-ъ… добре де. Довърши си работата.
— Това всъщност ще е доста трудно изпълнимо, струва ми се. Нека само да, ъ-ъ… да. Добре. — Мъжът вдигна отново ръце. — Осъзнаваш ли, че трябва само да извикам?
— Е, и? — отвърна Поли. — Аз трябва само да дръпна този спусък. Да се пробваме ли кой е по-бърз?
Мъжът се обърна.
— Видя ли? — отдръпна се тя. — Той е. Дьо Слов. Писарят.
— Вие сте онези! — възкликна той.
— Кои ония? — каза Джейд.
— О, боже! — въздъхна Маладикт.
— Вижте, бих дал всичко да говоря с вас! Моля?
— Ти си с врага! — процеди Поли.
— Какво? А, тези ли? Не! Те са от полка на лорд Ръждьо. От Анкх-Морпорк! Пратиха ги да ни пазят!
— Кавалеристи да ви пазят в Борогравия? — намеси се Маладикт. — От кого?
— Имаш предвид от кои? Ъ-ъ… ами… от вас, на теория.
Джейд се наведе.
— Ефикасни са, нали…
— Вижте, трябва да говоря с вас — настоятелно каза мъжът. — Това е поразително! Всички ви търсят! Вие ли убихте старците в гората?
Птиците чуруликаха. Някъде в далечината се разнесе писъкът на женски синьоглав кълвач.
— Един патрул откри пресните гробове — додаде дьо Слов.
Високо в небето полярна чапла, незнайно как прелетяла от Главината, издаде грозен крясък, търсейки водната шир.
— Да разбирам, че не сте, значи? — обади се дьо Слов.
— Погребахме ги — студено рече Маладикт. — Не знаем кой ги е убил.
— Взехме малко зеленчуци — призна Поли. Припомни си как се смяха за това. Очевидно за да не заплачат, но дори и така…
— Изхранвахте се с кореноплодни? — Той беше измъкнал тефтер от джоба си и драскаше в него с молив.
— Не сме длъжни да говорим с теб — ядоса се Маладикт.
— Не, не, трябва! Толкова неща трябва да узнаете! Вие сте от… Буталата, нали?
— Чукалата — поправи го Поли.
— И сте… — започна мъжът.
— Писна ми. — Маладикт се врътна и тръгна към поляната. Двамата кавалеристи вдигнаха очи от огъня. Настъпи момент на вцепенение, преди единият да посегне към меча си.
Маладикт бързо местеше лъка си от единия към другия; острието ги хипнотизираше като махало на часовник.
— Мога да стрелям само веднъж, а вие сте двама. Кой ли да застрелям? Вие си изберете. А сега, слушайте много внимателно: къде ви е кафето? Имате кафе, нали? Хайде, де, всеки има кафе! Изплюйте зрънцата!
Втренчени в лъка, те бавно заклатиха глави.
— Ами ти, писарче? — изръмжа Маладикт. — Къде си криеш кафето?
— Имаме само какао — мъжът бързо вдигна ръце, когато Маладикт се извърна към него. — С удоволствие бих ти…
Вампирът хвърли лъка, при което стрелата литна право нагоре11, и седна, хванал глава в ръце.
— Всички ще измрем — зави той.
Кавалеристите понечиха да се изправят, но Джейд вдигна тоягата си.
— Хич да не ви скимва — предупреди ги тя.
Поли се обърна към писателя:
— Искаш да говорим, нали, господине? Тогава говори ти! Заради… чорапите… на принц Хайнрих ли е всичко това?
Маладикт се изправи лудешки:
— Аз викам да ги пречукаме и да си ходим! Едно, две, три! За какво се бием ний!
10
Всъщност, технически погледнато, дървото не е необходимо, но явно се изисква по стилистични причини.
11
И не уцели нищо, камо ли патица. Това е толкова необичайно в подобни ситуации, че трябва да се запише като ново явление в хумористиката. Ако беше уцелила патица, която да изквака и после да падне на нечия глава, това, разбира се, щеше да е много комично и със сигурност щеше да бъде отбелязано. Вместо това стрелата съвсем за кратко летя по вятъра и се заби в някакъв дъб на около трийсет стъпки оттам, където пропусна една катерица.