Поли хвърли поглед към сержант Джакръм, който бе подбелил очи като при молитва.
— Разрешете да се заема с разпита, сър — опита той.
— Молбата ви се отхвърля, сержант — рече Блауз. — Бих искал човекът да оживее и не ми се губи второ ухо. Но можете да отидете с Пъркс и да докарате каруцата насам.
Джакръм изкозирува стегнато. Поли вече се бе научила да различава жестовете му. Този означаваше, че Джакръм вече си бе направил планове.
— Много добре, сър — каза той. — Хайде, Пъркс!
Спуснаха се безмълвно по покрития с иглички склон. След време Джакръм се обади:
— Знаеш ли защо ония кавалеристи откриха кътчето ни, Пъркс?
— Не, серж.
— Лейтенантът заповяда на Шафти да изгаси огъня моментално. Не че изобщо димеше. И тъй, Шафти отиде и изля чайника отгоре.
Поли обмисли чутото няколко секунди.
— Пушек, серж?
— Точно така! На проклети издигащи се кълбета. Шафти нямаше вина. Конниците не бяха проблем, де. Поне имаха достатъчно акъл да не се опитват да надбягат дузина арбалета. Като за кавалеристи това е умно.
— Много добре, серж.
— Не ми говори като на рупърт, момко!
— Съжалявам, серж.
— Забелязвам обаче, че вече се учиш как да действаш офицерите. Важно е да се подсигуриш, че ще ти дадат правилните заповеди, нали? От теб ще стане добър сержант, Пъркс.
— Не искам, серж.
— Да, бе, да — отвърна той, което можеше да означава всичко.
След като наблюдаваха пътя минута-две, те излязоха на открито и се насочиха към каруцата. Дьо Слов седеше на столче до нея и пишеше в един тефтер, но бързо скочи като ги видя.
— Добре ще е да се махнем от пътя — посрещна ги той отдалече. — Доколкото знам има доста съгледвачи.
— Злобенски ли, сър? — запита Джакръм.
— Да. На теория това — посочи знамето, виснало на каруцата — трябва да ни гарантира безопасност, но в момента всички са малко изнервени. Вие не сте ли сержант Джак Рам12?
— Джакръм, сър. И ще съм ви благодарен, ако не записвате името ми в тефтерчето си, сър.
— Съжалявам, сержант, но това ми е работата — оживено отвърна дьо Слов. — Трябва да записвам нещата.
— Е, сър, пък моята работа е войниклъкът. — Джакръм се покатери на капрата и хвана юздите. — Но ще забележите как в момента не ви убивам. Да тръгваме, а?
Докато каруцата трополеше по пътя, Поли се намести отзад. Беше пълно с кутии и съоръжения и докато вероятно навремето е имало подредба, сега редът не бе нищо повече от далечен спомен, ясен индикатор, че се стопанисва от мъж. Дузина от най-големите гълъби, които някога бе виждала, дремеха в телена клетка до нея и тя се зачуди дали не бяха живи провизии. Един от тях отвори око и мързеливо проточи „Гугугу?“, което на гълъбски означава „Ъ?“.
Повечето от кутиите имаха етикети като — тя се наведе да погледне по-отблизо — „Патентованите полеви бисквити на кап. Хорас Калумни“ и „Задушено на прах“. Докато си мислеше, че Шафти сигурно много ще се радва да докопа една-две от тези кутии, купчина дрехи, висящи от тавана на клатещата се каруца, леко се размърдаха и от тях се подаде лице.
— Добро утро — каза обърнатата надолу глава.
Уилям дьо Слов се извърна от предната седалка.
— Това е Ото, редник. Не се стряскай.
— Да, няма да те ухапя — бодро рече лицето. Усмихна се. Вампирските лица не изглеждат по-добре наопаки, а усмивка при тези обстоятелства не подобрява с нищо нещата. — Гарантирано.
Поли сведе арбалета. Джакръм би се впечатлил от бързината, с която го насочи. Тя също остана изумена, а и малко притеснена. Чорапите отново мислеха вместо нея.
Ото много елегантно се смъкна на пода на каруцата.
— Къде отиваме? — Той леко залитна, когато минаха през поредната бабуна.
— На едно скришно местенце, сър — обади се Джакръм. — Приятно и спокойно.
— Добре. Трябва да раздвижа духчетата. Зтават много нервозни, ако за на тязно твърде дълго. — Ото бутна настрана купчина хартия и изрови големия си иконограф. Побутна едно малко резе.
— Зтанете и зветнете, момчета — пропя той. Отвътре му отвърна хор от остри гласчета.
— Май е най-добре само да доложа за вас на Тигъра, господин дьо Слов — подхвана Джакръм, когато каруцата зави по старата пътека към сечището.
— Тигъра? Кой е Тигъра?
— Опа! — Джакръм сложи ръка на устата си. — Така наричаме лейтенанта, сър, понеже е толкова неустрашим. Забравете, че се изпуснах, а?
— Неустрашим, а? — повтори дьо Слов.
— И умен, сър. Не го оставяйте да ви подведе, сър. Той е един от великите военни мозъци на своето поколение, сър.