— Разрешете да кажа, серж?
— Давай, Пъркс!
— Бих искал да се опитам да проникна в крепостта, серж.
— Пъркс, да не би да предлагаш доброволно да нападнеш най-голямата, най-охраняваната крепост в близките хиляда километра? Сам-самин?
— И аз ще отида — намеси се Шафти.
— О, двамина? Е, в такъв случай значи няма проблем.
— И аз ще ида — обади се Уозър. — Херцогинята ми каза, че трябва.
Джакръм сведе поглед към хилавото й личице с воднисти очи, въздъхна и се обърна към Блауз:
— Нека продължим, сър, а? Можем да говорим за това по-късно. Най-малкото отиваме към Нек, първата спирка по пътя за ада. Пъркс и Игор, в строя! Маладикт?
— Йо!
— Ъ-ъ… отивай напред.
— Слушам!
— Добре.
Когато вампирът мина покрай Поли, светът само за миг се промени: гората стана по-зелена, небето — по-сиво, а някъде отгоре долетя звук, нещо като „уопуопуоп“. И после всичко свърши.
„Вампирските халюцинации са заразни — сети се тя. — Какво ли става в главата му?“ Тя забърза след Игорина и отново поеха през гората.
Птичките чуруликаха. Ако човек не познаваше птичите песни, щяха да му подействат успокоително, но Поли долавяше близките предупредителни сигнали и далечните териториални повици, както и повсеместната сексуална превъзбуда. Това не намаляваше напрежението.13
— Поли? — обади се Игорина.
— Мм?
— Можеш ли да убиеш човек, ако трябва?
Поли веднага се приземи в настоящето.
— Що за въпрос е пък този?
— Мисля, че е от онези, които се жадават на войник.
— Не знам. Предполагам, ако ме нападнат. Във всеки случай ще гледам да ги обезвредя. А ти?
— Ние много уважаваме живота, Поли — сериозно отвърна Игорина. — Лесно е да убиеш някой, но почти невъзможно да го съживиш.
— Почти?
— Е, ако нямаш наистина добър гръмоотвод. А дори и да имаш, хората никога не остават същите. Приборите май им влизат под кожата.
— Игорина, защо си тук?
— Кланът не е много… отворен към идеята момичета да се занимават с Великата работа — унило рече Игорина. — „Гледай си ръкоделията“, все повтаряше майка ми. Е, това е прекрасно, но аз знам, че ме бива и за истински шевове. Особено пипкавите работи. Пък и мисля, че жените на масата ще се чувстват доста по-добре, ако на ръчката „изкл. живот“ е полегнала женска ръка. Мислех, че малко опит на бойното поле ще убеди баща ми. Войниците нямат претенции кой им спасява живота.
— Май мъжете са еднакви навсякъде — каза Поли.
— Отвътре със сигурност.
— А ти… ъ-ъ… наистина ли можеш да си сложиш отново косата? — Поли я бе видяла в буркана, докато претърсваха багажа; полюшваше се леко в зелената течност, като някакъв ефирен, рядък вид морска трева.
— А, да. Присаждането на скалпове е лесно. Само малко щипе за две-три минутки…
Нещо сред дърветата се раздвижи, а после се материализира в Маладикт. Държеше пръст на устните си и като се доближи, прошепна напрегнато:
— Чарли е по петите ни!
Поли и Игорина се спогледаха.
— Кой е Чарли?
Маладикт се ококори в тях и после объркано потри чело.
— Аз… съжалявам, ъ-ъ… съжалявам, просто… вижте какво, следят ни! Знам го!
Слънцето клонеше към заник. Поли проточи врат над каменистия ръб към пътя, по който бяха дошли. Изглеждаше златисто-червен от късните следобедни лъчи. Нищо не помръдваше. Оголената скала бе близо до върха на друг закръглен хълм; на гърба й имаше нещо като малка площадка, затворена от храсти. Беше добра наблюдателница за хора, които не искаха да бъдат забелязани, и съдейки по старите огнища, беше служила точно за това в недалечното минало.
Хванал глава в ръце, Маладикт седеше между Джакръм и Блауз. Те се опитваха да разберат, но нямаха кой знае какъв напредък.
— Значи не можеш да чуеш нищо? — повтори лейтенантът.
— Не.
— И не видя нищо и не надушваш нищо? — додаде Джакръм.
— Не! Нали ви казах! Но нещо ни следи. Наблюдава ни!
— Но ако не можеш… — започна Блауз.
— Вижте какво, аз съм вампир — изпъшка Маладикт. — Просто ми се доверете, а?
— Аж бих го пошлушал, шерж — обади се Игорина иззад Джакръм. — Ние, Игорите, чешто шлужим при вампири. При штреш личното им проштранштво може да ше ражтегли до дешет мили от тях шамите.
Настъпи обичайната след по-дълго фъфлене пауза. Хората имаха нужда да помислят.
— Штреш? — сви вежда Блауз.
— Нали знаете как се чувства, когато някой ви гледа? — с мъка каза Маладикт. — Е, то е нещо такова, ама хиляди пъти по-силно. Не е… усещане, просто е нещо, което знам.
13
Не е лесно да си орнитолог и да вървиш из гората, докато целият свят около теб крещи: „Разкарай се, това е моят храст! Аагх, крадецът на гнезда! Хайде да правим секс, виж как мога да си изпъча алените гърди!“