И съвсем естествено, в циркуляра от Астрономическия съюз се предлага следното: „Следователно ни се струва разумно да се опитаме да следваме неотстъпно кометата Суифт-Татъл по целия й път, до настоящото й преминаване през перихелия, с надеждата, че ще може да бъде направено точно определяне на съответната й орбита“.
Отново Дънкан Стийл:
„А какво ще стане, ако кометата наистина се сблъска със Земята през 2126 година? Ударът ще настъпи със скорост 60 км/сек. Ядрото на кометата е около 5 км в диаметър, така че килотоновете на освободената енергия, според моите изчисления ще се равняват на 200 милиона мегатона или един милиард пъти по-силна от бомбата над Хирошима. И ако диаметърът, а не радиусът на кометата е 5 км, то тези цифри трябва да се разделят на осем. Както и да го смятаме, ще е страхотен удар. С най-добри пожелания — Дънкан.“
И ето че аз бях разположил появяването на моята хипотетична Кали някъде около 2110 година — точно по времето, когато истинският свят може би вече щеше да агонизира поради приближаването на Суифт-Татъл само след шестнадесет години. Така че аз с радост използвах тази информация, за да добавя още една „лъжичка“ достоверност към онова, което иначе би било само едно: „дръзко и неубедително повествование“, както така добре са го казали от „Микадо“.
И ето нещо, в което никой няма да повярва… Все още редактирах и поправях тази глава, когато включих на новините по CNN (точно в 6 часа и 20 минути следобед, на 6 ноември, 1992 година — точно преди два часа). И представете си изненадата ми, когато видях своя стар приятел, американския астроном Том Джерълз, експерт по астероидите и известен член на екипа на „Спейсгард“. Той бе посещавал на няколко пъти Шри Ланка, с надеждата да построи тук обсерватория. В неговата увлекателна автобиография, „По Стъкленото море“ (Американски физичен институт, 1988 г.) има глава наречена „Телескопът на Шри Ланка и Артър Кларк“.
И какво прави Том по CNN? Той просто говореше за последните потвърждения на теорията на Алварес. Все още димящото оръжие е било открито и нулевата точка е, както споменах преди няколко страници, в падината Чикскулуб, в Юкатан. Благодаря ти, Том. Как ми се иска Луис да беше още жив, за да го чуе.
Случи се и друго странно съвпадение само две седмици преди да излезе от печат „Чукът на Бога“. Един малък метеорит паднал насред Ню Йорк, нанасяйки щети на паркирана кола! Пък и какво ли друго би могъл да улучи?
Тази случка ми напомни за филма „Метеор“, който ми се понрави повече отколкото на повечето критици. (Изпитвам извънредно голяма търпимост към лоши научно-фантастични филми. След като веднъж убедих Стенли Кубрик да гледа един класически филм — „Неща от бъдещето“, струва ми се, той се оплака: „Какво направи ти с мене? Никога повече няма да гледам филм, който ми препоръчваш!“)
В кулминационния момент на „Метеор“ има една великолепна фраза. След бомбардировка от Космоса, руският учен и неговият американски колега едва успяват да се измъкнат на повърхността, след като са се укрили в едно нюйоркско метро. И двамата са покрити с кал от глава до пети. Руснакът се обръща към колегата си и казва: „Някой ден ще ти покажа московското метро.“
Военните шофьори на обрисуваните с графити огромни вагони за радиолокационно засичане биха оценили тази шега.
Събитието на река Тунгуска от 1908 година се появи в телевизионния сериал „Загадъчният свят на Артър Кларк“. В глава 9 („Големият сибирски взрив“) на книгата на Саймън Уелфеър и Джон Феърли, може да се прочете подробно обсъждане на този въпрос, подкрепено със снимки и картографски материали.
Моят съавтор, Грегъри Бенфорд, („Преди да падне нощта“, 1991) току що ми припомни романа, „Шива слиза“, (1980), който бяха написали двамата с Уилям Ротслър, с главна тема отблъскването на приближаващ астероид. Трябва да си призная, че не съм го чел, но винаги съм знаел това заглавие и може би то подсъзнателно е повлияло при избора на Кали (приближената на Шива) за име на моя астероид. То непрекъснато се появяваше в главата ми, докато пишех.
Друг роман на същата тема е „Чукът на Луцифер“ от Лари Нивън и Джери Пурнел (1977), който съм чел — и който ми напомни с нещо за старите мили „Невероятни разкази“. Обръщайки се за помощ към неоценимия „Пълен показалец на невероятните аналози“; намерих точната причина за асоциацията си: „Чукът на Тор“, кратък разказ от Чарлз Уилърд Дифин (март 1932).
Изненадан съм, дори изумен, че съм си спомнил за този невзрачен разказ за космически нашественици, но той очевидно е тревожил моето подсъзнанието през последните шейсет години от живота ми. И за да попълня списъка, с радост споменавам, че съвършено съзнателно откраднах заглавието на своята книга от Дж. К. Честъртън. Неговият свещеник-детектив, отец Браун, разплита едно загадъчно убийство, извършено с „Чука на Бога“.