Отказано ни беше дори слабото задоволство от писането на писма. И действително, от една страна, градът не беше вече свързан с останалата част на страната чрез обичайните съобщителни средства, а от друга — нова заповед запрещаваше размяната на всякаква кореспонденция, за да не би писмата да станат проводници на зараза. В началото неколцина щастливци успяха да се свържат с охраната при градските врати, която се съгласи да пропусне писма вън от града. Това обаче беше още в началото на епидемията, когато пазачите смятаха за естествено да се поддадат на състраданието. Но след известно време същите пазачи се убедиха в сериозността на положението и отказаха да поемат отговорност, размерите на която не можеха да предвидят. Междуградските разговори, разрешени в началото, предизвикаха такова задръстване в обществените телефонни кабини и по линиите, че ги забраниха изцяло за няколко дни, после ги ограничиха строго само за спешни случаи, като смърт, раждане, женитба. Единственото ни средство за общуване тогава останаха телеграмите. Проявите на предишното общуване между същества, свързани чрез ума, сърцето или плътта, бяха сведени до главните букви на една телеграма от десет думи. И тъй като формулите в телеграмата се изчерпват бързо, дългият съвместен живот или мъчителната страст се ограничаваха до периодична размяна на общоприети изрази, като: „Добре съм. Мисля за тебе. Целувки.“
Имаше такива измежду нас обаче, които упорствуваха да пишат писма и не се отчайваха да измислят начини за връзка с останалия свят, за съжаление винаги неосъществими. Някои от тия наши планове все пак успяваха, но ние не знаехме това, защото не получавахме отговор. В продължение на цели седмици непрекъснато започвахме все същото писмо, съобщавахме все същите новини, отправяхме все същите молби, тъй че след време думите, които в началото пишехме с кръвта на сърцето си, бързо се опразваха от смисъл. Преписвахме ги тогава машинално, опитвайки се чрез мъртвите фрази да предадем картината на нашия тежък живот. И най-накрая изтърканият тон на една телеграма ни се струваше за предпочитане пред никому ненужния и упорит монолог, пред безплодния ни разговор със стената.
Впрочем, когато не след дълго стана явно, че никой няма да може да излезе от града, някои се сетиха да попитат дали ще се разреши на заминалите преди епидемията да се завърнат. След няколкодневно обмисляне префектурата отговори утвърдително, но добави, че който веднъж се завърне, не ще може в никакъв случай пак да излезе от града, сиреч, че се дава свобода за влизане, но не и за излизане. Тогава някои семейства, впрочем малко на брой, погледнаха леко на положението и поставяйки своето желание да видят близките си над всякакво благоразумие, поканиха ги да се възползуват от случая. Но много скоро нашите чумни пленници разбраха на каква опасност излагат обичните си същества и се примириха с раздялата. В най-тежката фаза на болестта бяхме свидетели само на един случай, когато човешките чувства надмогнаха страха от мъчителната смърт. И това не бяха, както би могло, да се очаква, двама влюбени, тласкани един към друг от любовта и надмогнали страданието. Случаят се отнасяше до стария доктор Кастел и жена му, женени от дълги години. Няколко дни преди да избухне епидемията, госпожа Кастел бе отишла в един съседен град. Техният брак дори не беше от ония, които могат да се посочат като пример на съпружеско щастие, и разказвачът се осмелява да заяви, че по всяка вероятност дотогава тези съпрузи не са били сигурни дали са доволни от брака си. Но внезапната продължителна раздяла бе ги накарала да разберат, че не могат един без друг и пред тази неочаквано блеснала истина чумата бе им се видяла дреболия.
Но завръщането на госпожа Кастел беше изключение. В повечето случаи стана очевидно, че раздялата трябва да продължи до края на епидемията. Чувството, което даваше съдържание на нашия живот и което мислехме, че познаваме добре (както вече отбелязахме, оранците имат прости страсти), сега се показа пред нас в нова светлина. Съпрузи и влюбени, живели дотогава в пълно доверие един към друг, започнаха ла се разкриват като ревнивци. Мъже, смятани за лекомислени в любовта, проявяваха постоянство. Синове, живели край майките си, без да ги забелязват особено много, сега страдаха и тъгуваха за някоя бръчица по техните лица, която не им излизаше от ума. Тази жестока, тежка раздяла, простряла се пред нас неизвестно докога, ни обърка, направи ни неспособни да се борим срещу всевластния спомен за присъствието на любимото същество, доскоро така близко и вече така далечно. В действителност ние страдахме двойно — от нашето собствено страдание и от онова, което си представяхме, че изживяват отсъствуващите — син, съпруга или любима.