— Напълно не, признавам. Но предполагам, че такова порицание би било неоснователно.
Рийо спокойно обясни, че подобно порицание действително би било неоснователно, но поставяйки този въпрос, той искал да узнае дали Рамбер може да каже всичко без каквито и да било задръжки.
— Защото аз ценя само точните сведения. Няма да приема да тълкувате думите ми.
— Говорите с езика на Сен-Жюст — забеляза журналистът усмихнато.
Все тъй кротко Рийо отвърна, че не знае дали е така; смята само, че говори с езика на човек, отвратен от света, в който живее, но запазил обич към себеподобните си и решен за себе си да не допуска несправедливост и компромиси. Рамбер го слушаше, свил глава между раменете.
— Мисля, че ви разбирам — рече той най-сетне и стана.
Докторът го съпроводи до вратата.
— Благодаря ви, че приемате нещата така.
Рамбер изглеждаше малко нетърпелив.
— Да — повтори той, — разбирам, извинете за безпокойството.
Докторът му стисна ръката и добави, че един репортаж върху големия брой умрели плъхове в града би бил твърде занимателен, стига да има кой да го направи.
— Охо — възкликна Рамбер, — ето това ме интересува.
В седемнадесет часа, когато тръгваше да посети нови болни, докторът срещна на стълбището един човек, още млад, с тромава осанка и едро, издълбано лице, похлупено с гъсти дебели вежди. Беше го виждал няколко пъти у испанските танцьори, обитаващи най-горния етаж на къщата. Жан Тару пушеше усърдно цигара и наблюдаваше последните гърчове на един плъх, който умираше на стъпалото в краката му. Той вдигна към доктора спокойните си, малко втренчени сиви очи, каза добър ден и добави, че появяването на плъхове наистина е любопитно явление.
— Да — рече Рийо, — но започва да става досадно.
— В известен смисъл, докторе, само в известен смисъл. Работата е там, че никога не сме виждали нещо подобно. Но аз го намирам интересно, да, положително интересно.
Тару отметна с ръка косите си назад, погледна още веднъж неподвижния вече плъх и се усмихна на Рийо:
— Но в края на краищата, докторе, това си остава преди всичко работа на вратаря.
Точно него намери докторът облегнат на стената до пътната врата. Лицето на вратаря, обикновено червендалесто, носеше следи на голяма умора.
— Да, зная — рече старият Мишел, когато Рийо му съобщи за новата находка. — Намираме ги вече по два, по три наведнъж. Но така е и по другите къщи.
Изглеждаше сломен и загрижен. Разтриваше врата си някак несъзнателно. Рийо го попита как се чувствува. Не можел да каже, разбира се, че не му е добре, но нещо не е в ред. Смята, че то сигурно се дължи на лошото му настроение. Тия плъхове го ядосали; изчезнат ли — всичко ще се оправи.
Но на другия ден, 18 април, сутринта, когато докторът доведе майка си от гарата, намери господин Мишел още по-посърнал: десетина плъха красяха стълбището от избата чак до тавана. Боклукчийските кофи из съседните дворове също бяха пълни. Майката на доктора посрещна тази новина, без да се учуди.
— Случват се такива работи.
Тя беше дребна женица с посребрени коси и черни, кротки очи.
— Щастлива съм, че пак те виждам, Бернар — каза тя. — Плъховете не могат да развалят радостта ми.
Той беше съгласен с това; наистина майка му правеше нещата да изглеждат винаги лесни.
Все пак Рийо телефонира в градската служба за унищожаване на гризачите, с чийто директор се познаваше. Дали директорът беше чул за плъховете, които се появиха в големи количества и умираха на открито? Директорът Мерсие бил чул вече да се говори за тях и дори в службата му, помещаваща се недалеч от пристанището, били намерили петдесетина. Питал се обаче дали е нещо сериозно. Рийо не знаеше какво да каже, но смяташе, че службата трябва да се намеси.
— Да — рече Мерсие, — но трябва заповед. Ако мислиш, че си заслужава трудът, ще се опитам да издействувам заповед.
— Винаги си заслужава трудът — отвърна Рийо.
Неговата чистачка току-що беше му съобщила, че в завода, където работел мъжът й, събрали няколкостотин умрели плъха.
Така че горе-долу по това време нашите съграждани започнаха да се безпокоят. Защото от 18 април заводите и складовете наченаха да бълват стотици трупове на плъхове. В някои случаи ставаше нужда да доубиват ония от гризачите, чиято агония продължаваше прекалено дълго. От крайните квартали до центъра на града, по целия път на доктор Рийо, навред, където нашите съграждани се събираха, имаше купища умрели плъхове — било в кофите за смет, било един зад друг из уличните вади. Вечерните вестници още същия ден отделиха място за случая и запитаха готви ли се градският съвет да действува и какви бързи мерки предвижда, за да предпази гражданите от това гадно нашествие, Градският съвет не се готвеше и абсолютно нищо не предвиждаше, но започна да се събира на заседание, за да разисква. На службата за унищожаване на гризачите бе дадено нареждане да прибира всяка сутрин призори умрелите плъхове. След това две коли от службата трябваше веднага да ги отнасят във фабриката за изгаряне на сметта, за да бъдат превърнати в пепел.