Но през следващите дни положението се усложни. Броят на мъртвите гризачи нарастваше и всяка сутрин урожаят ставаше по-изобилен. След четвъртия ден плъховете започнаха да се появяват масово и да умират на групи. Излизаха на светло от килери, подземни етажи, мазета, заслони, движеха се в дълги нестройни редици, залитаха насам-натам, завъртваха се на едно място и умираха край хората. Техните предсмъртни цвърчения ясно се чуваха нощем из малките улички или в преддверията на сградите. А сутрин из барите в предградията ги намираха с окървавени остри муцунки — някои подути и разложени, други вцепенени, с щръкнали нагоре мустаци. Виждаха ги и из самия град на купчинки върху стълбищните площадки или из дворовете. Някои от тях идваха да умрат понякога насаме из административните зали, из училищните дворове, по терасите на кафенетата. Нашите съграждани изумени ги откриваха по най-многолюдните места на града. Замърсяваха сегиз-тогиз и Плас д’Арм, и булевардите, и Фрон-дьо-Мер, където хората си правеха разходките. На разсъмване почистваха града от тях, но през деня мъртвите животни пак се появяваха, и то все по-многобройни.
На не един нощен минувач се случваше, стъпвайки на тротоара, да усети под краката си жилавата маса на някой още топъл умрял плъх. Би могло да се каже, че самата земя, където бяха застроени нашите къщи, се освобождаваше от нечистата си кръв; сега по повърхността й избиваха циреи и гнойници, които сякаш са я разяждали отвътре. Нека си представим смайването в нашия тъй спокоен дотогава малък град. В няколко дни той беше потресен, подобно на някой напълно здрав човек, чиято кръв внезапно започва да се бунтува.
Работите отидоха толкова далеч, че агенция „Рансдок“ (сведения, документации и всякакви справки) оповести в своето предаване за безплатни информации, че само за един ден на 25 април са били събрани и изгорени шест хиляди двеста тридесет и един плъха. Тази цифра даваше ясна представа за всекидневното зрелище, което се разкриваше пред очите на гражданите, затова тя усили общото смущение. Дотогава хората бяха гледали на всичко това като на отвратителна случайност. Сега забелязаха, че явлението, на което не можеха нито да определят размера, нито да установят произхода, криеше някаква заплаха. Единствен старият испанец, астматикът, продължаваше да потрива ръце и да повтаря със старческа радост: „Излизат, излизат!“
На 28 април „Рансдок“ съобщи, че са събрани близо осем хиляди плъха и тревогата в града достигна своя връх. Гражданите настояваха за решителни мерки, обвиняваха административната власт, а някои, чиито къщи бяха до морето, говореха вече за изселване. Но на другия ден агенцията излезе със съобщение, че необикновеното явление изведнъж секнало и съответната служба събрала само незначително количество умрели гризачи. Градът си отдъхна.
Обаче точно същия ден по обед, когато спираше колата си пред своя дом, доктор Рийо забеляза, че от другия край на улицата се задава вратарят, движейки се малко разкрачен, с усилие; държеше главата си наведена, а ръцете, отдалечени от тялото, като кукла. Придържаше го един свещеник на име отец Панлу, образован и войнствуващ йезуит, твърде уважаван в нашия град, дори от хора, равнодушни към въпросите на религията. Докторът го беше срещал няколко пъти. Той ги изчака да се приближат. Очите на стария Мишел блестяха и гърдите му свиреха. Почувствувал се малко не добре и пожелал да подиша чист въздух. Но силни болки във врата, под мишниците и в слабините го принудили да се обърне за помощ към отец Панлу.
— Излязоха ми подутини. Сигурно съм се пресилил нещо.
Докторът се пресегна през вратичката на колата, Мишел се наведе и той опипа долната част на врата му; беше се образувала буца, твърда като камък.
— Легнете и премерете температурата си, ще дойда да ви видя следобед.
Вратарят си тръгна и Рийо попита отец Панлу какво мисли за всичките тия плъхове.
— О, трябва да е някаква епидемия — отвърна отецът и очите му се смееха зад кръглите очила.
След обеда Рийо тъкмо препрочиташе телеграмата, с която го уведомяваха от санаториума за пристигането на жена му, когато телефонът звънна. Обаждаше се един бивш негов пациент, чиновник в общината. Рийо го беше лекувал безплатно, защото Жозеф Гран нямаше достатъчно средства, а от дълго време страдаше от стеснение на аортата.