— Докторе — попита тя, — какво му е?
— Всичко може да е, но не мога да кажа още нищо положително. До довечера диета и лекарства за пречистване на кръвта. Нека да пие много течности.
И наистина вратарят изгаряше от жажда.
Когато се върна у дома си, Рийо телефонира на своя колега доктор Ришар, един от най-известните лекари в града.
— Не — каза Ришар, — не съм забелязал нищо особено.
— А треска с локални възпаления?
— Ах, да, два случая на доста възпалени жлези.
— Ненормално ли?
— Хм — измънка Ришар, — нормалното, нали знаете, е нещо…
Вечерта обаче вратарят непрекъснато бълнуваше, имаше 40° температура и се оплакваше от плъховете. Рийо опита да направи разрез на отоците. Щом терпентинът го опари, вратарят изрева: „Ах, мръсниците!“ Жлезите бяха набъбнали, корави и възлести при опипване. Жената бе загубила ума и дума.
— Не го оставяйте сам — рече й докторът — и ако стане нужда, повикайте ме.
На другия ден, 30 април, от модрото влажно небе задуха хладен морски ветрец. Той довя мирис на цветя от най-отдалечените предградия. А сутрешният уличен шум беше сякаш по-жив, по-весел, отколкото обикновено. Нашият малък град, освободен от тайния страх, с който бе живял цяла седмица, изглеждаше като възроден. Самият Рийо, успокоен от едно писмо на жена си, пъргаво слезе у вратаря с олекнало сърце. И наистина тази сутрин температурата беше спаднала на 38°, Болният се усмихваше отпаднал.
— По-добре е, нали, докторе? — попита жената.
— Да не бързаме.
Към обед обаче температурата се покачи внезапно на 40°, болният бълнуваше непрекъснато, повръщанията се подновиха. Вратните жили бяха болезнени при докосване и вратарят, изглежда, се мъчеше да държи врата си колкото може по-изпънат. Жена му седеше на леглото и леко придържаше краката му през завивката. Тя не откъсваше очи от Рийо.
— Слушайте — рече докторът, — налага се да го изолираме и да приложим специално лекуване. Ще телефонирам в болницата и ще го пренесем с линейката.
След два часа, в линейката, докторът и жената седяха надвесени над болния, от чиято обложена уста излизаха откъслечни думи. „Плъховете!“ — повтаряше той. Лицето му изглеждаше зеленикаво, устните восъчнобледи, клепачите сиви като олово; дишаше бързо и неравномерно, измъчван от набъбналите жлези, потънал в носилката, сякаш искаше тя да го похлупи, сякаш някой изпод земята непрестанно го зовеше, а невидим товар го задушаваше. Жена му плачеше.
— Няма ли никаква надежда, докторе?
— Той умря — каза Рийо.
Смъртта на вратаря отбеляза, така да се каже, края на този изпълнен с обезпокоителни признаци период и началото на друг, сравнително по-труден, когато първоначалната изненада постепенно премина в паника. Нашите съграждани — те си даваха вече сметка за това — никога не бяха допускали, че техният малък град може да се окаже някакво белязано място, където плъховете излизат да умират на слънце и вратарите загиват от чудновати болести. В това отношение те грешаха и мислите им подлежаха на преоценка. Ако работата беше спряла дотук, животът щеше да си тече както преди. Но и други наши съграждани, и не непременно портиери или бедняци, поеха пътя, по който господин Мишел тръгна пръв. И от този момент започна страхът, а заедно с него дойдоха, и размишленията.
Преди да навлезе обаче в подробностите на тези нови събития, разказвачът смята за полезно да посочи мнението и на друг свидетел на току-що описания период. Жан Тару, когото срещнахме вече в началото на този разказ, беше се установил в Оран няколко седмици преди това и оттогава живееше в един голям хотел в центъра. По всичко личеше, че има добри доходи и живее нашироко. Макар градът малко по малко да свикна с него, все пак никой не би могъл да каже откъде дойде този човек, нито защо беше тук. Виждаха го по всички обществени места. Още в началото на пролетта започна да ходи по плажовете, плуваше много и явно с удоволствие. Добродушен, винаги усмихнат, той, изглежда, обичаше всички естествени удоволствия, без много да им робува. Единственият забелязан у него навик беше, че редовно се среща с разни испански танцьори и музиканти, с каквито нашият град изобилствуваше.
Бележниците на Тару също представляват един вид летопис на този тежък период. Но летопис твърде странен, в който сякаш умишлено се омаловажават нещата. На пръв поглед би могло да се помисли, че Тару се е изхитрил да наблюдава събитията и хората през обратната страна на бинокъла. В общата обърканост той се стараеше да описва онова, в което няма нищо за описване. Бихме могли, разбира се, да съжаляваме за това негово предубеждение и да го подозираме в безсърдечност. Но няма съмнение, че за създаването на една летопис от тоя период бележниците на Тару могат да доставят цял куп второстепенни подробности, имащи все пак известно значение, а и самата им чудноватост ще ни предпази от прибързани заключения за този интересен човек.