— За какво си се замислила? — сепна я гласът на Стасов до самото й ухо.
— За това, че твоят началник, който ти е разрешил да излезеш в пенсия, е пълен глупак — отвърна му, прибирайки кръстословицата в чантата си.
— Защо? Нормален мъж, позволи ми да си отида спокойно, без да ми прави спънки и да ми опъва нервите.
— Ако беше нормален, нямаше да те пусне за нищо на света. Щеше да ти падне в краката, да се облива в сълзи и да те моли да останеш. А той? Взел, че те пуснал, без да издаде нито звук, сякаш такива като тебе се търкалят с купища по улицата и ще дотичат да работят при него след първото подсвирване.
— Хей, Настя! — слиса се Владислав. — Да не си преяла със сладолед? Или кафето ти е било менте? Какво ти става?
— Не ми става нищо. Много ме е яд, когато най-добрите от нас си отиват, а началниците ни ги гледат с бащински укор, вместо да запретнат ръкави и да направят поне нещо за тях, да им ходатайстват за жилища, за премии, за някакви облаги. Обидно ми е, разбираш ли?
— Да вървим.
Стасов й помогна да стане от ниското кресло и я въведе в кабинета си.
— Събличай се, сядай и разказвай от къде на къде посред бял ден започнаха да те гризат обиди.
— Бях у Пригарин — оповести Настя, съблече якето си и се настани на удобното, този път непродънено кресло в ъгъла. — И мога да те поздравя, че детективският ти нюх не е изгубил остротата си.
— Сериозно? Нашият младолик дядка с нещо не ти е угодил?
— И още как не ми угоди. Той страшно се изплаши от моите въпроси за раждането на Галина Ивановна, а още като излязох от вратата, се втурна да телефонира на някакъв си Виктор. С едни такива претенции, знаеш ли, какво означавало това, защо именно сега и така нататък.
— Настя, още ли не си се уморила да ми пълниш главата с подобни неща?
— За какво намекваш? — не разбра тя.
— За твоето посещение у Пригарин. Извинявай, но за какъв дявол си се помъкнала към него?
— Че какво? — сепна се Настя. — Да не съм ти минала път? Беше ли планирал нещо по отношение на него? Извинявай, Влад, но не знаех. Бяхме се уговорили да отидем заедно и си помислих, че…
— Нямах това предвид. Ти си тръгнала към него именно защото твоят нюх също ти е подсказвал, че има нещо гнило в цялата работа. На теб също не ти е харесало съвпадението. И не е необходимо да разиграваш тук цял спектакъл и да правиш от мен гениален Еркюл Поаро9. Добре, карай нататък, разказвай за нашия доктор.
Настя предаде своя разговор с Пригарин и почти дословно възпроизведе репликите му по телефона.
— Виж ти — поклати глава Стасов, — а на мен с гордост заяви, че помнел по физиономия всичките си родилки. Наредете, вика, пред мен десет хиляди жени и аз ще посоча всички, които съм израждал, нито една няма да пропусна. Пък твоята Галина Ивановна не си е спомнил.
— Това не е показател. Може да смята, че има феноменална зрителна памет, а в действителност тя да не е нищо друго, освен високо самомнение. Или пък на младини паметта му да е била добра, а сега вече никаква да я няма, но той не иска да си го признае. Макар че по принцип би трябвало да е обратното. Ако го е лепнала склерозата, то така или иначе онова, което е запомнил в младостта си, би трябвало да се запази в паметта му, а с разпознаването на Досюков да не е чак толкова сигурен. Само че не е там работата, Влад, да върви по дяволите зрителната му памет. Много повече ме интересува защо изведнъж се разтревожи и на кого се разбърза да телефонира, когато си отидох.
— Имаш ли някакви идеи?
— Не, нито една. Ще се наложи да използваме традиционни методи. Ще го провокираме, за да разберем на какво реагира най-болезнено и кой е този Виктор. Но се страхувам, че мога да се натикам в шамарите на началството. Тъй или иначе, засега няма никаква очевидна връзка между всичките тези съвпадения и несъвпадения с убийството или самоубийството на Параскевич.
— Намекваш ли за нещо.
— Да, намеквам. Стасов, моля те да дойдеш с мен при моя началник Гордеев.
— А той хапе ли?
— Хапе. Но щом аз го изтърпявам, и те ще издържиш. Боли, но не е смъртоносно. Ще дойдеш ли?