— Именно. Досюков има осемгодишна присъда за убийство, не е признал вината си и вече, намирайки се в затворническата зона, е написал на Поташов писмо с молба да му помогне да бъде реабилитиран. Такова дело минавало ли е през вас?
— Къде ти, Досюков е такава едра риба, че веднага взеха делото му в Главка2 на министерството.
— И никого ли не привлякоха от вашите?
— Че за какво сме им? Там нямаше какво да се разкрива, потърпевшият не е умрял веднага, известно време е бил в съзнание и лично е посочил кой е стрелял в него.
— Набедяването изключено ли е?
— Какъв е смисълът? Да набедяват могат свидетелите, а един умиращ човек едва ли би започнал да клевети и да интригантства. Случва се, разбира се, родители, смъртно ранени от своите деца идиоти, да се опитват са ги спасят и пред лицето на смъртта, но в такива случаи те просто си мълчат, а не назовават първия невинен, който им попадне. И какво, при такива железни факти Досюков надява ли се на нещо?
— Излиза, че е така. Или той е отчаян лъжец и мошеник, или някой го е натопил. Но в първото съм склонен да вярвам повече, отколкото във второто.
— Аз също. Та в какво се състои проблемът ти?
— В Иван. Виждаш ли, аз не разбирам защо той именно мен е препоръчал на Поташов. Да не би да не познава други частни детективи?
— Че защо да не те препоръча? Ти си работил с него, има високо мнение за теб.
— Ето — назидателно вдигна пръст Стасов. — Точно от това се страхувам. Щом е посъветвал юриста да се обърне към мен, значи има някакъв интерес в тази работа. Но какво би могло да го заинтересува? Или Поташов му е приятел, но ти казваш, че не било така, или самият Досюков се явява негов приятел. Но ако Досюков му е приятел, защо Иван не го е спасил още на стадий разследване. Не го е спасил, защото Досюков действително е виновен и тогава не е можело да се направи нищо. А сега вероятно са се появили някакви възможности. Може би са поработили със свидетелите и са се сдобили с обещанието им, че ще променят показанията си и ще кажат, че в милицията са ги принудили да говорят това и това против Досюков. Или пък нещо друго. Възможно е да са купили някой прокурор или съдия и имат уверението им, че те ще обжалват присъдата и делото ще бъде преразгледано. Че какво, много даже е възможно. Ще се появят нови факти, делото ще се възобнови по новооткритите обстоятелства и здравей, живот. Новият прокурор вече ще бъде вече съвсем друг. Но тези обстоятелства трябва някак „да се открият отново“ и това се готвят да направят с моите ръце във вид на частно разследване, проведено по поръчка на известния правозащитник. Настя, не ми се ще да участвам в говняни машинации. Аз съм началник на охраната на голямо кинообединение, всичко ми е — да чукна на дърво — наред и както навярно се досещаш, никак не ми се ще да си навличам беля на главата.
— Досещам се — кимна Настя. — Твоите съображения заслужават внимание, но не схващам какъв съвет ти трябва от мен. Дали да сключиш договор с Поташов или не?
— Правилно. И тъй като долу-горе те познавам, разбирам, че ти е необходима малко повече информация.
— Продължавай — напрегнато рече тя, защото вече се бе сетила накъде бие Стасов.
— И искам да получиш тази информация, преди да започнеш да ми даваш съвети.
— Трябва да се предполага, че ти намекваш за моите дружески отношения с Иван? Искаш да го попитам защо се бърка в тази работа?
— Настася Павловна, обожавам те заради острия ти ум.
— По-добре да беше ме обичал заради отвратителния ми характер. Защо не си вземаш от шунката? Не е ли вкусна?
— Вкусна е, но кашкавалът е по-вкусен. Аз въобще съм кашкавалена душа, трябвало е да се родя мишка.
— Плъх — поправи го Настя.
— Дръж се по-учтиво с възрастните хора. Затова пък дъщеричката ми не близва кашкавал, дай й пушено саламче — и тя е щастлива. Готова е на всичко, само и само да я оставят по цял ден да си чете книжките и да си гризе парче пушен салам. На кого ли се е метнала такава? Ясно е, не е на мен. Прекалено е умна и прекалено закръгленичка.
— На колко стана?
— На осем. През март ще навърши девет. Между другото, можеш да ме поздравиш, преди месец се ожених.
— Не може да бъде! Сериозно ли говориш?
— Абсолютно.
— Ах, Владик, поздравявам те! Много се радвам! И за коя?
— За която се и гласях, за Таня Образцова от Петербургското УВР. Шегата настрана, когато тя и моето момиченце вървят заедно по улицата, всички ги вземат за майка и дъщеря. Приличат си страхотно. И двете са закръгленички, пухкави, със сиви очи и руса коса.