— Какъв грях? — не разбра Коротков. — Той да не е съгрешил с нея, да е изменил на Светлана?
— Откъде да знам. Исиченко казва, че не, пък и Светлана е склонна да мисли, че няма такова нещо, но не можем да сме абсолютно сигурни. Под грях в дадения случай се подразбира тяхното поведение, което е причинило тежко заболяване на Светлана. Исиченко приела аргументите на романиста и цяла година си стояла тихичко, очаквайки заветния час, когато ще се слее в екстаз със своя възлюбен. И ето, Юрка, годината изтекла.
— Какво „ето“? А по-нататък.
— Досети си де — усмихна се Настя.
Коротков помълча около минута, после впери в нея невярващ поглед.
— Не може да бъде! — изрече почти шепнешком. — Ти ме будалкаш.
— Ни най-малко — увери го тя. — Съдейки по полуналудничавото изявление на Исиченко, тя има най-пряко отношение към убийството на Параскевич. Разбира се, в момента е под непрекъснато наблюдение, но като че ли няма намерение да се крие и не върши нищо подозрително. Костя Олшански е потънал в дълбоки размисли по този въпрос.
— Че какво толкова размишлява? Той разпитва ли я?
— Там е работата, че не е. Какъв смисъл има да я разпитва, след като не е нормална? Нейните показания нямат юридическа сила. А виж, информация, която може да бъде използвана за оперативни цели, е напълно допустимо да бъде извличана от нея. Но тогава възниква въпросът — дали няма да се намери идеен борец за правата на човека, който ще реши, че е неетично и безнравствено да се възползваме от информация, излязла от устата на психично болен човек. Ох, Юрка, много мразя да се занимавам с психари. С тях сякаш седиш върху буре с барут — или самите те ще ти погодят нещо, или след това адвокатите ще те схрускат заедно с парцалките. Но изглежда нашата Исиченко знае кой е убил Параскевич. Или пък смята, че знае.
— Ася, а може би тя не е напълно луда? — с надежда вметна Коротков. — Може би някак бихме могли да се разберем с нея?
— Скъпи, Юрочка, какви ги говориш? На нея Параскевич й се явява след своята смърт. За какво психическо здраве може да става дума тук?
— Да бе, вярно — поклати глава той. — Щом й се явява, тогава, разбира се, край на филма. На нейните думи въобще не бива да се разчита.
— Затова пък, Юрасик, нашата Исиченко има извънредно забележителни роднини, а освен това притежава колекция от антиквариат и живопис. Тя е богата наследница и при това бездетна. Загряваш ли?
— Загрявам! — радостно подскочи Коротков. — Подаряваш ли ми идеята?
— Иска ли питане? Хуквай веднага, сядай на бюрото и работи така, че в дванадесет и половина да имаме какво да предадем на Колобок4.
До дванадесет и половина оставаха още петдесет минути. Настя се надяваше, че това време ще е достатъчно за подготовката на отчета, заради който нямаше да им се наложи да се червят пред началника си.
Наталия Досюкова не отиде да гласува. Дори и през ум не й мина да го направи. Беше абсолютно равнодушна към политиката и единственото нещо, което я интересуваше, бе да не се върнат на власт комунистите, които ще отнемат всичко на всички и пак ще възстановят уравниловката. Съвсем не й се искаше да й отнемат това, което бе придобила с толкова труд. И не само с труд, но и с грях. С огромен грях, за който прошка нямаше.
В неделя тя спа сладко и до късно, не й се налагаше да ходи никъде, а и нямаше на кого да телефонира спешно. Когато се събуди, стана от леглото и започна да броди из огромния апартамент, в който бе живяла пет години — четири с Евгений и една след неговото арестуване — и в който познаваше всяка вещ, всяка гънка на пердетата, всяка драскотина на пода. Все още не можеше да свикне с мисълта, че сега тя е стопанката на това жилище, а също така и на триетажната къща в близкото Подмосковие. За годината, изминала след ареста на Женя, нито един път не бе водила тук мъж — просто не й бе до това. Но сега вече можеше да се позамисли как ще живее занапред.
Наталия закуси добре. С удоволствие изяде хавайската зеленчукова смес с гъби шампиньони и бананово кисело мляко, пи кафе и тъкмо се канеше да се облече и да тръгне към Виктор Фьодорович, когато звънна телефонът.
— Натулик? — дочу в слушалката закачлив мъжки глас и неволно се смръщи. — Как си? С какво се занимаваш?
— С нищо особено — отвърна сдържано. — А ти как я караш?
— Горе-долу. Ти съвсем ли ме забрави, бебчо? Не е хубаво това.
— Не, помня те, Вадим. Особено добре си спомням как не ми даде пари, когато ми трябваха, за да наема добър адвокат за Женя.
4
Питка, симидче, рус — така наричат помежду си оперативните работници своя шеф полк. Гордеев заради плешивата му глава и добродушието му. — Б.пр.