— За никого — призна си. — Не успях. Сутринта отидох много рано на работа, а се връщам едва сега. Възнамерявах да гласувам тази вечер, но имах неприятности в службата и ми се наложи да закъснея.
Що се отнася до това, че бе отишла на работа преди отварянето на изборните секции, Настя, разбира се, излъга. Но нямаше как да обясни на своите домакини, че й е тежко да става сутрин — особено, ако навън е и тъмно — че през първия половин час след ранното ставане с усилие сдържа сълзите си от гняв и обида, задето й се налага да се облича и да тръгва нанякъде, че толкова зле се чувства, че я обхваща такава слабост, че краката й са оловни, а ръцете — от памук, че не я слушат, че й се вие свят. Затова пък през втората половина на деня, след три часа следобед, се чувства пълноценен човек, умът й е ясен и може неуморно да работи до късни доби.
— Как не ви е срам! — упрекна я Максим. — Точно заради такива като вас можем всичко да изгубим. За вас работата е по-важна от нашето бъдеще. Вие сте си уредили живота и ви е все едно кой ще дойде на власт. Ако са комунистите, няма да загубите много, вече сте живели при тях, така че ще съумеете да се приспособите. А ние? Какво ще стане с нас, ако комунистите са мнозинство в Думата? Няма да има никакви платени вузове, никакво обучение в чужбина, никакви пътувания. Няма да има къде да си изкарваме пари. Вие поживяхте след реформата и успяхте поне нещичко да понатрупате, а ние? Ние още не сме работили. И какво да правим, в нищета ли да живуркаме? Разбира се, вие всички сте делови и много заети, а в избирателните секции ходят пенсионерите и бедняците, които обожават комунистите и мразят демократите, защото са сигурни, че при комунистите ще живеят по-добре.
— Максим! Кой те научи да говориш така?
Генералът се опита да прозвучи колкото се може по-строго, но през метала в гласа му все пак се промъкна изумление.
— Нямаш никакво право да упрекваш в каквото и да било Анастасия Павловна. Тя е зряла жена, майор от милицията, сама си е устроила живота, без да търси нито помощ, нито подаяния от никого, и сега, когато е на тридесет и пет години, може да постъпва така, както смята за нужно и правилно, да не се съобразява с това, какво ще каже по този повод Максим Заточни, който все още не е направил нищо и с нищо не показал своята значимост, а само му се иска възрастните чичковци и лелички с ръцете си да му изградят такъв живот, в който ще му бъде удобно и комфортно. Надявам се, че ще се извиниш на нашата гостенка, и първата част от конфликта ще бъде изчерпана. Но има и втора. Знам за какво мислиш и от какво се страхуваш. През последните години у нас вече не е модерно да се учиш добре. Тоест, получавате добри оценки не защото познавате учебната материя, а защото учителите ви ги пишат. Вие вече не сте малки и прекрасно разбирате това. Не се гордеете със знанията си, знаете цената на своите четворки и петици6 и се радвате, че не ви се налага да се напрягате. Педагозите просто не могат да се справят с вас, защото не сте мотивирани да получавате знания, и те не са в състояние да ви заставят да учите. Поставят ви хубави оценки от чувство за безизходица, от чувство за безпомощност, а вие нагло ги приемате и им се хилите, и то не скришом, а открито. Защо това стана възможно? Ще ти кажа защо. Защото освен безплатните държавни вузове, за които трябва да се държат сериозни конкурсни изпити, има маса платени висши учебни заведения, където не са необходими никакви конкурси, а само минаваш теста, плащаш си парите и си учи за кеф. А за известна допълнителна сума винаги можеш да се сдобиеш със служебна бележка, че следваш в държавен вуз, и по тази причина до завършването на следването си да не подлежиш на редовна военна служба. След като завършите своя платен вуз, вие вече се готвите за работа в чужбина. Че дори и да останете да живеете там. Всичко това с огромни букви е написано на челата ви и не е тайна за никого. Вашите нафукани платени вузове ви подготвят за мениджъри и ви обещават да ви изпратят на стаж зад граница, а на вас вече лигите ви текат от мерак да останете там. Разбира се, вие ужасно се страхуваме, че този сладък медец може да свърши. Не бихте издържали приемните изпити в държавните вузове, защото отдавна сте престанали да учите както трябва и знанията ви се равняват на нула. Не ви се ще да служите в армията. Да спечелите пари от спекулация и препродажба, вече няма да можете. Така че, скъпи мой сине, никой не е длъжен да решава тези проблеми заради теб и заради цялото твое поколение. Ти ще кандидатстваш в нашия ведомствен вуз, ще държиш изпит на общи основания и аз дори пръста си няма да помръдна да ти ходатайствам. Ако се провалиш, отиваш в армията, за платено следване нито рубла няма да ти дам. Ако сам си изкараш парите, тогава — моля. Повтарям ти още веднъж: като твой баща, аз съм длъжен да те храня, да те обличам и да ти осигурявам безплатен покрив над главата, докато навършиш осемнадесет години. И край. На този свят повече никой — в това число и аз — не ти е длъжен. И самият ти трябва да се грижиш за бъдещето си, а не Анастасия Павловна, която се осмели да упрекнеш, че виждате ли, тя била толкова заета със своите служебни задължения, че не помислила за твоето щастливо и процъфтяващо безгрижно съществувание. Смятам, че изчерпахме темата и можем да се заемем с вечерята.