— Но Максим не знае къде живея.
— Точно така. Затова, когато и да се върна, няма да разбере дали съм се забавил някъде или не.
— Не го ли съжалявате? Момчето е изнервено.
— Нека. Ако не нервничи и не страда, няма да си изгради характер.
— Даже за такива глупости?
— Даже. Между другото, отношенията на бащата към жените и собствената оценка на тези отношения не са чак такива глупости. Страданията по този повод правят човека по-мъдър.
Пътят с кола от Измайлово до Настиния апартамент беше съвсем къс и пред входа Настя отново бе обляна от вълна на ужас, поглеждайки към тъмните си прозорци.
Заточни забеляза напрегнатото й лице.
— Още не е късно да размислите, Анастасия — рече й, взирайки се внимателно в нея. — Може би все пак ще се върнем у нас?
— Не — поклати глава тя. — Трябва сама да се справя. Благодаря ви за всичко, Иван Алексеевич — и за гостоприемството, и за вечерята, и за разговора, и за съчувствието. И за предложението да нощувам в дома ви. Много съм ви благодарна, но наистина съм длъжна сама да се оправя.
Беше един часа след полунощ, затова Заточни влезе заедно с нея в асансьора и почака, докато Настя отключи входната врата на апартамента си.
— Питам ви за последен път. Няма ли да се върнете?
— Не.
— Тогава лека нощ.
— Лека нощ и на вас, Иван Алексеевич.
Вътре съвсем й прилоша. Страхуваше се да изгаси лампите и сега за пръв път си помисли, че хората, на които им се явяват покойници, не е задължително да бъдат побъркани.
Понеделнишкото утро сервира много изненади на следователя от градската прокуратура Олшански. За самоубийството на Людмила Исиченко той бе узнал още снощи, а тази сутрин едва бе влязъл в кабинета си, когато му позвъни експерт Касянова.
— Костя? — с гръмовен бас извика тя в слушалката. — Ти защо, мамка ти, позволяваш да ти се бъркат в работата?
Светлана Михайловна беше с десет години по-възрастна от него, помнеше го като новоизлюпен следовател — стеснителен, неопитен — и още от онези далечни времена го предпазваше от постоянните опити на колегите му да въвлекат младичкия Костик в някое мръсно запиване с изобилие от водка, с мизерно мезе и съмнителни женоря.
— Какво си въобразява тази твоя Каменская? — продължаваше да се дере Светлана Михайловна. — Вчера ме накара да работя почти до среднощ, а самата тя се чупи нанякъде и дори не благоволи да ми се обади, принцесата му с принцеса.
— Поспри се малко, Светлана Михайловна, и започни отначало, защото не разбрах за какво става въпрос.
— Че тя нищо ли не ти е казала? Не разговаря ли вчера с теб?
— Не, говорих с нейния началник, Гордеев. При тях е имало че-пе7, свидетелката по делото на Параскевич се е отровила направо в кабинета на Каменская.
— Ама че работа! — съчувствено измърмори Касянова. — Горкото момиче, ще има сега да й пати главата. Роднините на тази свидетелка непременно ще предявят претенции — Каменская, значи, със своите капризи и опити да я обвини я докарала до умопомрачение. Познато ни е, сърбали сме такава попара. Костя, а ти знаеш ли за кутията или не?
— Не знам за никаква кутия.
— Тогава с две думи. При огледа на мястото, където е убит Параскевич, на стълбището беше открита празна кутия от магнетофон. Аз я прибрах просто така, за всеки случай, но тъй като ти се отнесе пренебрежително към нея и не назначи никаква експертиза, тя досега се търкаляше в шкафа ми, опакована в целофанче. И ето че снощи ми позвъни Каменская и ме помоли да огледам кутията за оръжейна смазка и въобще дали е държано оръжие в нея. Аз й викам: Костя знае ли? Защо той лично не ми се обади? А тя ми отвърна, че си отишъл на произшествие, че не могла да те намери, а работата била спешна. Щом е спешна, значи е спешна. Захвърлих всичко останало и започнах да душа тази въшлива кутия от всички страни. Всичко направих, всичко написах, втурнах се да й звъня, а от нея няма никаква следа. Дори не се поинтересува от резултатите и си отишла. Само да знаеш колко се бях ядосала! Но сега вече разбирам защо не ми се е обадила. Не й е било до това.
— Благодаря ти, Михайловна, хубав човек си ти. Виж какво, а ние с теб нищо ли не сме нарушили?