След малко една жена започна да плаче. Беше на втория ред, скрита зад една от приятелките си, и не я виждах добре. Плачеше и на равни интервали слабо изпискваше: струваше ми се, че никога няма да спре. Другите като че ли не я чуваха. Бяха се свили мрачни и мълчаливи. Взираха се в ковчега или в бастуните си, или в кой знае какво друго, но все в една точка. Жената все тъй плачеше. Бях много учуден, защото не я познавах. Искаше ми се да не я чувам повече. Но не смеех да й го кажа. Портиерът се наведе към нея, зашепна й, но тя поклати глава, измърмори нещо и продължи да плаче със същата равномерност. Тогава портиерът дойде откъм моята страна. Седна до мен. Мина доста време, преди да ме осведоми, без да ме гледа: „Беше много привързана към госпожа майка ви. Казва, че тя била единствената й приятелка тук и че сега си няма никого.“
Останахме доста дълго така. Въздишките и плачът на жената ставаха все по-редки. Тя подсмърчаше силно. Най-сетне притихна. Не ми се спеше вече, но бях уморен и ме болеше кръстът. Сега мълчанието на всички тези хора ми беше мъчително. Само от време на време чувах някакъв странен шум, но не можех да разбера от какво беше. Постепенно отгатнах най-после, че някои от старците смучеха вътрешната страна на бузите си и така пораждаха странния шум. Бяха така вглъбени, че не забелязваха. Струваше ми се даже, че тази мъртва жена, легнала между тях, не представлява нищо в техните очи. Но сега си мисля, че това беше погрешно впечатление.
Всички пихме кафе, поднесено ни от портиера. Вече не знам какво стана после. Нощта преваляше. Спомням си как по едно време вдигнах клепачи и видях, че старците спяха, притиснати един до друг, с изключение на един-единствен, който, опрял брада на ръцете, стиснали бастуна, ме гледаше втренчено, като че ли очакваше само моето събуждане. Сетне пак заспах. Събудих се, защото кръстът все повече и повече ме болеше. Зората пълзеше по стъкления покрив. Малко след това един от старците се събуди и много кашля. Храчеше в голяма носна кърпа на квадрати и всяка негова храчка беше като изтръгната. Той вдигна от сън другите и портиерът им каза, че трябва да си ходят. Станаха. Това уморително бдение беше направило лицата им пепеляви. За мое голямо учудване на излизане всички ми стиснаха ръка — сякаш тази нощ, през която не бяхме разменили и дума, ни беше сближила.
Бях уморен. Портиерът ме заведе в жилището си и аз се поизмих и оправих. Пих пак кафе с мляко, което много ми се услади. Когато излязох, вече се бе съмнало. Над хълмовете, които отделят Маренго от морето, небето се бе обагрило. И вятърът, който духаше над тях, донасяше дъх на сол. Настъпваше хубав ден. Отдавна не бях излизал извън града и усещах с какво удоволствие бих се разходил, ако не беше мама.
Чаках в двора под един див кестен. Вдишвах аромата на прясната земя и вече не ми се спеше. Мислех си за колегите от кантората. В този час те ставаха, за да отидат на работа: за мен това беше винаги най-трудният час. Мислех си още известно време за тези неща, но един звънец, който дрънчеше вътре в постройките, ме разсея. Зад прозорците нещо се размърда, после всичко се успокои. Слънцето се беше изкачило още по-високо на небето: бе започнало да сгрява краката ми. Портиерът прекоси двора и ми каза, че директорът ме вика. Отидох в кабинета му. Накара ме да подпиша някакви книжа. Видях, че е облечен в черно, с раиран панталон. Той вдигна слушалката на телефона и ми рече: „Служителите от погребалното бюро са вече тук. Ще им заръчам да затворят ковчега. Искате ли преди това да видите за последен път майка си?“ Отговорих, че не искам. Като сниши глас, той нареди по телефона: „Фижак, кажи на хората, че могат да започват.“
После ми заяви, че ще присъствува на погребението, и аз му благодарих. Седна зад бюрото си, кръстоса късите си крака. Уведоми ме, че ще бъдем само аз, той и дежурната болногледачка. По принцип питомците не бивало да присъствуват на погребенията. Оставял ги само да бдят. „Това е въпрос на човечност“ — забеляза той. Но в случая разрешил на един стар приятел на мама да дойде — Тома Перез. Тук директорът се усмихна. Обясни: „Разбирате ли, чувството им бе малко детинско. Но той и вашата майка бяха неразделни. В приюта се шегуваха с тях. Казваха на Перез: «Ето я вашата годеница.» Той се смееше. Това им правеше удоволствие. И факт е, че смъртта на госпожа Мьорсо много го разтърси. Мисля, че не можех да не му разреша. Но по съвета на дежурния лекар вчера му забраних да идва на бдението.“