— Значи, ще ида. Уморена съм. Ще полегна за малко. Ще се видим на вечеря.
Изражението му се разведрява.
— Ще готвя задушено.
От мисълта за голямо парче месо ми става муи верде12 — както би казала сеньора Гомез, — но се опитвам да съм любезна.
— Супер.
Влизам в хола и пускам раницата на пода. Взимам сватбената снимка на родителите ми от полицата над камината. Баща ми изглежда силен, щастлив, а майка ми направо свети. Взряна в снимката, се отпускам на дивана. Ако майка ми беше жива, щеше да знае какво да направи. Щеше да иде на погребението на Софи, да държи Мати за ръка и да направи всичко, което се очаква от една майка.
Явно ужасно ми се е спяло, защото се унасям, притиснала снимката до гърдите си.
Тичам през горичката зад къщата ни, а клоните дращят лицето и голите ми ръце. Тя е някъде тук. Не съм сигурна кого точно търся, но ми се струва толкова важно да я открия, че вените ми горят.
Трябва да я спася.
Нещо ми нашепва да тичам към потока. Виждам го отпред, водата блести на петна, където слънцето пробива клоните, за да я погали.
Когато приближавам, зървам нещо във водата, между падналите клони и камъчетата. Тук е плитко, вижда се нечия пола в червено и златисто. Цветовете изглеждат неестествено на фона на зеленото и кафявото. Бледа кожа под водата. Дълги кичури черна коса се вият около подпухнало лице.
Софи.
Кръвта шурти от китките й на тънки струи.
Падам на колене до ръба и извиквам срещу невъзмутимите дървета. Закъсняла съм. Отишла си е завинаги. Скривам лице в длани и заплаквам.
— Защо плачеш? — пита някой и аз отварям очи.
Тялото се е изправило!
Правя крачка назад в паника, но се подхлъзвам на някакъв корен и се просвам по гръб. Софи протяга към мен пръсти, които по-скоро приличат на животински лапи.
Отварям уста да извикам, но от гърлото ми не излиза нито звук.
Онова, което някога е било Софи, ме хваща за раменете и се привежда към мен. Надушвам дъха й, на гнило, на нещо сладко, което е започнало да се разлага.
— Какво има, Вий? Да не би да се чувстваш виновна?
Хватката й се затяга и имам чувството, че ноктите й ще пробият кожата ми. Очите й са черни, бездушни, съвсем различни от онези на милото момиче, което познавах.
— Да не би да ти е гузно, че не направи нищо, когато можеше?
Устата й разкрива ситни остри зъби. Достатъчно остри, за да разкъсат плът.
— Остави ги да ме наранят, Вий. И нищичко не каза. Нали така?
Разплаквам се, сълзите парят бузите ми.
— Съжалявам, Софи. Исках да ти помогна. Просто не знаех как…
— Глупости — просъсква тя. — Остави ме да умра.
Устата й висва отворена, сякаш челюстта се е откачила, и виждам единствено съвършените ситни зъби, които са на път да ме разкъсат на парчета. И знам, че го заслужавам.
Единайсета глава
Звънецът на вратата ме изтръгва от кошмара. Изправям се с разтуптяно сърце, убедена, че Софи идва ме сграбчи.
Динг-донг. Динг-донг. Динг-донг.
Не е Софи. Звънецът е.
Софи я няма. Софи е мъртва.
Лъчите на следобедното слънце падат косо през прашния въздух в хола към протрития дървен под. Изправям се с мъка и със залитане се отправям към вратата, като по пътя минавам покрай кабинета на баща ми. Главата му се поклаща в ритъма на музиката — явно твърде силна, за да чуе звънеца.
На верандата чака висок мъж със сериозна физиономия. Облечен е в полицейска униформа. По дяволите. Как са разбрали, че съм присъствала на убийството на Софи? Опитвам се да си придам спокойно изражение.
— Здравейте. Казвам се Тийън. Вие ли сте Мати Бел?
— Не. Мати е сестра ми. Нещо нередно ли е направила?
Полицаят изпухтява и отвръща:
— А, не, не. Просто искам да й задам няколко въпроса. Била е приятелка на Софи Джейкъбс, нали така?
Преди да успея да отговоря, усещам топла длан на рамото си.
— Мога ли да ви помогна? — Баща ми уж случайно застава пред мен и препречва входната врата.
— Господин Бел — подхваща вежливо полицаят. — Чудех се дали ще е възможно да поговоря с дъщеря ви Мати за Софи Джейкъбс. Бих искал да получа представа за емоционалното състояние на Софи в петък преди… преди инцидента. Мати дали е вкъщи?