— Да не е това? — питам и соча ключодържателя.
Мелиса притичва.
— О, боже, толкова ти благодаря, че го намери. — Тя се навежда да си го вземе.
— Няма защо — казвам и за пореден път усещам да ме бодва чувство за вина. — Много е красив.
— Благодаря — отвръща Мелиса. — Хайде, до скоро. Госпожа Уингър ми се усмихва с благодарност, после погледът й попада върху чина на Сам.
— Ох, Саманта още не се е върнала. Ще се виждате ли днес? Имаш ли нещо против да й събереш нещата?
— Няма проблем — казвам, нищо че не е вярно.
Имам проблем.
Имам огромен проблем.
Двайсет и втора глава
В коридора виждам Саманта да крачи гневно към мен.
— За всичко ти си виновна — казва тя.
— Шшш — изшътквам й. — Да идем някъде другаде. — Хващам я за ръката, но тя ме отблъсква и тръгва към тоалетните. Колкото и да не ми се иска, тръгвам след нея. Когато влизаме, протягам купчинката тетрадки, останали в кабинета на госпожа Уингър, в жест на примирие.
— Ето ти нещата.
Саманта дръпва тетрадките и ги тупва върху мивката. От една от кабинките излиза някаква деветокласничка и Саманта й хвърля такъв поглед, че момичето се изнизва безмълвно от тоалетната, без дори да си измие ръцете.
Щом вратата се затваря, Саманта засъсква ядно:
— Сега ченгето си мисли, че аз съм бутнала Скоч.
— Така ли каза? — Коленете ми буквално омекват.
— Не, но какво друго да си помисли? Нали знае, че Скоч ме е върнал вкъщи след партито в четвъртък. Трябва само да поразпита и ще разбере, че Скоч е пуснал ония гадни слухове по мой адрес. И ще стигне до единственото логично заключение.
Клатя глава.
— Това не е достатъчно, за да ти припише падането на Скоч. Трябват му доказателства, че си била горе. Свидетел или нещо друго.
Саманта ме гледа с каменно изражение.
— А какво, мислиш, ще каже Реджина, когато я викнат да я разпитват?
Ръцете ми неволно се вдигат към слепоочията, сякаш могат да прогонят главоболието, което неумолимо се заражда там. Има един-единствен начин да оправя работата. Трябва да си призная.
— Саманта, ще говоря с ченгетата. Ще им обясня какво се случи. Че е било нещастен случай…
Тя ме хваща за раменете и хубавичко ме разтърсва.
— Не! Опитваше се единствено да ми помогнеш. Проклета да съм, ако загазиш заради тая история. Ще говорим с Реджина. Ще се погрижа да не каже нищо. Трябва да сме единни. Разбираш ли?
Сещам се колко ме молеше Мати да си мълча.
— Добре — казвам накрая. — Добре.
Хич не ми е приятно да гледам как Ролинс се смее на шегите на Ана. Макар да знам, че са само приятели. Макар да му вярвам напълно. Но като ги гледам заедно, сякаш ме засмуква торнадо от ревност. Особено след като трябваше да сме си само двамата с него сега. Вместо това е довел Ана да обядваме заедно под пейките.
Та това си е нашето място. Може да е осеяно с прогнили листа и обвивки от вафли, но си е наше. А сега го осквернява с присъствието на Ана и шегите й по адрес на госпожа Уингър и любимите й пасианси. Дори не е смешно.
Силно подразнена, отхапвам голяма хапка от овесената си вафла.
— Мислих си за списъка с песните за довечера — казва Ана и поглежда Ролинс със сериозно изражение. — Ще ми се да направя хубав микс от нови и стари парчета, ама наистина готини. Примерно „Емилис Арми15“ и Нина Симон16, да речем.
Ролинс се замисля.
— Точно така. Важното е преходът да е плавен. Имам няколко идеи.
Тя цялата светва.
— Супер!
Кашлям многозначително. Ролинс ме поглежда, сякаш напълно е забравил за присъствието ми.
— О, дявол го взел, Вий. Сигурно ти е ужасно скучно. Съжалявам.
— И аз се интересувам от музика. Може пък и аз да имам идеи — заявявам високомерно.
И двамата ме зяпват, изчаквайки да продължа.
Паникьосано се напъвам да кажа нещо интересно. Виждам някакво хлапе с шарена тениска да влиза в училище.
— Защо не нещо на Джими Хендрикс, например?
Ана примигва насреща ми, а Ролинс ме потупва по рамото.
— Ана май няма предвид такъв тип песни, Вий. А и иска да се съсредоточи главно върху изпълнители от женски пол.
16
Известна американска джаз певица, родена през 1933 и починала през 2003 година. — Б.ред.