— Може ли аз да опитам? Никога не съм го правила в будно състояние. Винаги е било насън и дори не съм осъзнавала, че се плъзвам в друг човек.
Замислям се за миг.
— Ами добре. Защо не?
Помагам й да се настани на леглото, така че да не се нарани, когато загуби съзнание, и сядам до нея.
— Затвори очи. И дишай дълбоко. Трябва напълно да се отпуснеш.
Тя притиска чашата до гърдите си и стисва очи. След няколко секунди отваря едното.
— Нищо не става.
— Пробвай още няколко минути.
Окото се затваря.
Чакаме.
Нищо.
— Да не би да трябва да направя още нещо? — Мати се изправя в леглото.
— При мен обикновено така се получава — казвам и дръпвам чашата. — Дай да опитам. — Лягам на пода и слагам пръсти върху нащърбената боя на картинката. Само след секунди главата ми се замайва, сякаш някой ме тегли, иска да ме завлече надолу. Клепачите ми натежават и се склопяват, всичко изчезва.
Полицай Тийън седи зад някакво бюро вероятно в кабинета си. Отгоре има няколко семейни снимки. На едната той седи в лодка, прегърнал две момиченца, май близначки. Те държат по една въдица и се усмихват със съвсем еднакви усмивки — даже зъбчето, което липсва във всяка, е едно и също.
Никога не съм се замисляла за семейството на полицай Тийън. Дали затова се бе хвърлил с такава жар да разкрие какво се е случило със Софи Джейкъбс? Дали през цялото време си е мислел: „Ами ако се беше случило на някое от моите момичета?“. Мисълта, че е нечий баща, някак го прави по-човечен, по-достъпен.
На вратата се чука и полицай Тийън изръмжава:
— Влез.
Нисичка полицайка с тъмна коса и кафяви очи влиза предпазливо в стаята.
— Нося доклада, който поръчахте.
Той й прави знак да влезе. Полицайката носи кафява папка. Посочва й да я остави на бюрото.
— Благодаря — измърморва Тийън.
Тя кима и се кани да тръгва.
Сега е моят шанс.
Установявам контрол върху полицая и го принуждавам да каже:
— Чакай малко.
Жената спира.
— Би ли ми направила една услуга? Искам да провериш един регистрационен номер на автомобил. — Грабвам тефтер и химикалка и записвам номера на Даян, после откъсвам листа и го подавам на жената.
— Няма проблем — отвръща тя и го поема.
Когато излиза, накланям стола назад. Малко е скучно да седя в тялото на полицай Тийън. След няколко минути жената се връща.
— Заповядайте, господине — казва тя и излиза.
Прочитам името, изписано с печатни букви под регистрационния номер.
Даян Пристли.
Има и адрес.
Преди да напусна тялото на полицай Тийън, смачквам листа и го пъхам под един хартиен плик от „Макдоналдс“ в кошчето за боклук.
Щом се свестявам, скачам към бюрото и записвам адреса, преди да го забравя.
— Откри ли коя е жената? — пита Мати, останала почти без дъх.
— Даян Пристли. Живее на „Хокай стрийт“ 642.
— Че това е в другия край на града. Как ще стигнем дотам?
Измъквам телефона си и набирам номера на Ролинс.
— Не се тревожи. Погрижила съм се за всичко.
Къщата на Даян е малка и спретната. Около дървото в предния й двор са засадени розови циганчета23. Синьото комби е паркирано в алеята и има далеч не толкова злокобен вид, колкото когато чакаше с включен двигател пред къщата.
— Искате ли да вляза с вас? — предлага Ролинс.
Каня се да кажа не, но после размислям. Имам склонност да се замесвам в откровено луди ситуации.
— Май няма да е зле.
Тримата излизаме от колата и тръгваме през моравата. От другата страна на улицата джафка някакво малко куче. Скупчваме се на предното стъпало и аз натискам звънеца.
Вратата се отваря и се показва Даян. Устата й висва, когато ме вижда.
— Силвия? Какво правиш тук?
Слагам ръце на кръста.
— Значи ме помниш.
— Естествено, че те помня. Какво има?
— Има няколко въпроса, на които се надявам да отговориш. Може ли да влезем?
Даян смутено кима.
Задържа вратата, а ние влизаме в къщата. Затваря и ни повежда към всекидневната, където ни прави знак да седнем.
— Искате ли нещо за пиене?
Клатя енергично глава. Мати и Ролинс сядат от двете ми страни.
— Това сестра ти ли е? — пита Даян и се настанява в люлеещия се стол в другия край на стаята. — Приличате си.