— Добре съм — изстреля.
— Добре, радвам се да го чуя.
— Марта?
— Да.
— Не очаквах да си ти. Смятах, че е мама. Как е в Ню Йорк?
— Страхотно е, Елайза. Не знам откъде да започна.
— Господи, Марта, колко е часът там? Не е ли посред нощ.
— Да, обикаляме клубовете, но реших да те хвана, преди да заведеш Матю в забавачката.
Елайза беше толкова слисана от небрежното подмятане на „обикаляме клубовете“, че почти пропусна споменаването на забавачката на Матю. Почти. Затисна телефона между ухото и рамото си и отиде до разписанието на крайно натоварената програма на племенницата и племенника й. По дяволите, трябваше да бъде в „Бънис енд Беарс“ след двайсет и пет минути. Беше пределно ясно, че ще закъснее. Примири се с неизбежната черна точка, която щеше да й постави учителката в забавачката.
— Хайде, казвай. Добре ли си прекарваш?
— О, страхотно, Елайза, не мога да ти опиша.
Джак беше отишъл по работа в Ню Йорк и много бе настоял Марта да го придружи. Явно очакваше да разполага с доста свободно време между срещите си и си беше взел няколко дни отпуск, за да може да поразгледат.
— Как са децата? — попита Марта. Беше звъняла от „Хийтроу“ и от летище „Кенеди“, за да пита за същото. Звънна веднага щом пристигнаха в хотела, обаждаше й се всеки ден.
— Чудесно. Прекрасно. И двамата са ангелчета.
— Наистина ли?
— Наистина. — Сключи пръсти зад гърба си. Няма защо да притеснява Марта.
— Добре ли се хранят?
Ако под това се разбираше, че се тъпчат със сладкиши и със сладолед и не вкусват от пилето и от яхнията със зеленчуци или други храни, които майка им бе приготвила, а след това бе прибрала във фризера, значи, да, хранеха се добре.
— Бива.
— Спят ли?
— Разбира се, спят си добре. — В леглото на Елайза, а не в собствената си стая, но тя прецени, че е излишно да дава тази информация. Вместо това се опита да промени темата: — Престани да се тревожиш, прекарваме си страхотно. А вие?
Доволна и щастливо заблудена, Марта реши да сподели своите новини:
— Ами, през последните два дни Джак имаше разни срещи, така че се забавлявах сама. Правих, каквото правят всички туристи. Качих се на Емпайър Стейт Билдинг. Беше като в „Безсъници в Сиатъл“ — само дето имаше още милиони други посетители. Видях Статуята на свободата, Таймс Скуеър и Гранд Сентрал Стейшън. Бях в МСИ19 (Марта обичаше да използва съкращението). — Вълнението й за миг заглуши плача на Матю. Елайза знаеше, че е постъпила правилно, като е предложила да гледа децата. — Бях в студиото на някаква ужасна програма, където хората споделят историите си. Дори участвах с въпрос.
— Не може да бъде! Напротив. Ще ме дават по телевизията. Започнах с „Ей, сестро“.
— Марта!
— Знам, обаче не ме е срам. Джак вече е свободен до петък, така че утре ще пазаруваме до припадък.
— На Пето Авеню?
— Не, мисля да отидем в кварталите. Дрехите в Сохо и в Гринич са много по-готини.
— Точно така. — Елайза забеляза капачето на чашката под масата. Наведе се да го вдигне, обаче се изправи твърде бързо и си удари главата в масата. Трябваше да плащат вредни за тази работа. През последните три дни често се бе удряло. Драскотини от Мейси (преди да открие нокторезачката, обаче дори тогава се наложи да изчака племенницата си да заспи, за да й отреже ноктите,) а Матю я бе ударил по главата, по коляното и по глезена с Дизи, бетонобъркачката на строителя Боб. И трите пъти бе станало случайно, обаче въпреки това се чудеше дали да не съди някого — може би производителя на играчките или продавача, който не я бе предупредил. Съмняваше се, че в касичката на Матю има достатъчно пари.
— Краката ужасно ме болят. Скапах се от ходене — продължи Марта. Елайза направо си мечтаете за това. Поне щеше да означава, че има нови обувки или че е успяла да излезе от къщата. До този момент не бе успяла да достигне необходимата степен на военна прецизност и организираност, за да се справи с операцията по извеждането на двете деца по-далеч от задния двор.
— Не каза ли, че и момента обикаляте клубовете?
— Ами, винаги имаме сили за танци. Както казва Джак, винаги има време за малко Джел-О.
— Това от някакъв филм ли е?