— Никой няма да дойде. Ти си сама.
После се навежда, пъхва ръка под тялото й и измъква предавателя изпод полата й. Бръква в деколтето й, дръпва рязко и изтръгва микрофона и кабела. Размахва прерязания край на кабела пред очите й и продължава с присмехулен тон:
— Говореше сама на себе си. Те нямат никаква представа къде си. Междувременно би могла да се озовеш къде ли не в Темпъл Фийлдс. Мислехте, че можете да ни надхитрите, но не успяхте. Свършена си, ченге.
Той й обръща гръб, пренебрегвайки звуците, които се изтръгват от запушената й уста и напомнят на мяукане. Взема предварително подготвения изкуствен пенис. Ярката светлина се пречупва в остриетата на бръснарските ножчета и ги кара да блестят. Адски е злобно това устройство, причиняващо смърт. Завърта се на пети и отново застава лице в лице с нея. Когато вижда изкуствения пенис, кръвта се дръпва от лицето й, тя побледнява, цялото тяло и гърдите й се изпъстрят с грозни петна. Той пристъпва напред, вдига полата й, размахва изкуствения пенис пред лицето й и се хили.
Тогава между краката й потича урина. Това го вбесява, защото сега стаята ще замирише, а това не е никак приятно. Защото тази ще остане по-дълго.
Четвърта част
Всеизвестен факт е, че съществуват книги, които са в състояние да променят живота на хората. Знам, че ако някой ме попита дали има такава книга в моя живот, ще остане много учуден от отговора. Но аз все още помня как ми се отрази „Тримата заложници“ на Джон Бюкън7, когато я прочетох за първи път.
Бяхме на почивка с родителите ми край Норфолкските езера. Струва ми се, че моите родители бяха наясно, че съществува такова понятие като „почивка“, но всъщност не разбираха как то се осъществява на практика. Другите хора прекарваха по цяла седмица на лодки, кръстосваха каналите между езерата и изобщо живееха по начин, напълно различен от ежедневието им — сред шлюзове, блата и водни птици, така че ги обземаше странно усещане за нереалност, когато отново стъпеха на твърда земя, след като бяха живели дни наред по водата. Но това не важеше за нас. Родителите ми наемаха каравана, паркирана на едно място, където стотици подобни метални кутии стояха в редици на една ниска скална издатина над сиво-сините води на Северно море. Караваната, в която в крайна сметка се озовахме обаче, не предлагаше дори такава гледка за свое оправдание. От прозорците виждахме само други каравани. Тук в никакъв случай не беше по-приятно, отколкото у дома — дори в нашата къща с дневна и две спални, типова постройка, давана под наем от общината, човек можеше да разполага с повече лично пространство, отколкото в тази трийсет и двуфутова тенекиена кутия. Мразех това място, мразех другите деца, чиито родители ги бяха завели на истинска почивка, броях часовете до мига, в който щяхме да си тръгнем.
Времето също не ми помагаше да се почувствам по-добре. Беше типично английско лято, сивите дъждовни дни се сменяха с други, озарени от бледото слънце, когато всички излизаха от караваните и се струпваха на каменистия плаж, облекли банските си костюми, подскачайки мъчително от крак на крак по ръбестите камъни, за да се доберат до водата. После изпищяваха, защото водата беше студена, обръщаха се и се връщаха с подскачане, треперейки от студ, за да се разположат пред термоси с горещо, рядко кафе и сандвичи с яйца.
Един следобед, когато дъждът беше особено упорит, родителите ми решиха да отидат да играят бинго в ниската бетонна постройка, подслонила общата зала за почиващи, съчетана с някакъв бар. Наложи се да тръгна с тях, защото бях на дванайсет, тоест те нямаха законното право да ме оставят без надзор в караваната. А родителите ми съблюдаваха законите с отблъскваща старателност. Изпълваха ме гняв и ненавист поради това унизително положение, влачех се след тях против волята си. Искаше ми се да се видя с Аманда, красивото русо момиче от караваната на два реда вляво от нашата, вместо да вися при някакви дърти тъпанари, които играят бинго.
Татко ми купи кока-кола и пакет чипс, показа ми масата за пинг-понг и ми нареди да се забавлявам както намеря за добре в продължение на два часа, но да гледам да не се загубя. Като че ли бях малко дете. Обърнах му ядосано гръб и тръгнах към масата за пинг-понг. Тя се намираше в стая, която ехтеше от детски гласове. Когато влязох, всички ме изгледаха така, сякаш идвах от друга планета. Оттеглих се в най-далечния ъгъл и именно там забелязах етажерката с наредени по нея опърпани книжки. Измъкнах една-две, но те не ме привлякоха с нищо. Тогава извадих „Тримата заложници“ и още първата страница, изпълнена с картини от живота в една социална среда, която ми беше напълно непозната, прикова вниманието ми.
7
Джон Бюкън, барон Туидсмур (1875–1940) — шотландски писател, генерал-губернатор на Канада, автор на многобройни криминални и исторически романи, и шпионски трилъри, най-известният сред които е „39-те стъпала“, послужил за основа на едноименния филм на Алфред Хичкок. — Бел.прев.