Карол се зае да оглежда снимката. На фона се забелязваше драматичен скален пейзаж. В единия ъгъл се очертаваха тънките стъбла на брези. Слабичко момченце стоеше присвито и напълно голо пред обектива. Беше русоляво, с телени очила като на Хари Потър. Чертите му се бяха запечатали в паметта й след цялото днешно четене. Нямаше място за съмнение — беше Тим Голдинг. Тя почувства познатото вълнение, което съпровождаше появата на нова следа и почти се намрази за това. Поводът определено не даваше основания за радост. Сега Карол съзнаваше това много по-добре отпреди.
— Има ли и други снимки? — попита тя.
Джен поклати глава.
— Прерових целия архив. Нищо.
— Ами другото изчезнало дете — Гай Льофевр?
— Съжалявам, намерих само това. А и то не може да служи за доказателство, че моят човек е този, когото търсите. Тия извратени копелета непрекъснато си разменят снимки. Фактът, че снимката на Тим Голдинг е само една, според мен доказва, че моят човек не е фотографът.
— Склонна съм да се съглася с вас. Но въпреки това искам да поговоря с него — Карол срещна погледа на Джен и го задържа достатъчно дълго. — Искам да получа веднага досието му, искам и да мога да го разпитам още утре сутринта. Искате ли да изясня нещата с непосредствения ви началник?
— Всичко е уредено. Шефът ви дава правото на първи опит. Фул е за предпочитане пред флош.
— Благодаря, сержант Шийлдс. Оценявам жеста — Карол плъзна снимката по бюрото обратно към Джен. — Фонът на снимката говори ли ви нещо? Къде може да е правена?
Тя посочи необичайната скална формация.
Джен поклати глава.
— Нямам никаква представа. Аз съм градско дете. Ако не ми мирише на изгорял бензин, се чувствам неуютно.
— Все пак местността има подчертани характерни белези. От друга страна, тези скали може да са навсякъде — от Ландс Енд до Джон Отроутс1.
— Да. Затова пък Тим Голдинг е само един.
Карол въздъхна.
— Опасявам се, че не употребихте подходящото глаголно време.
— Моля?
— Ако съдя по това, което виждам, бих казала, че е бил само един.
Ръцете му са потни, хлъзгат се въпреки тънкия слой талк от вътрешната страна на гумените ръкавици. Това затруднява подготовката. Той не е привикнал да извършва дейност, по-фина от свиването на джойнт. Когато поради несръчността на пръстите му някое острие пробие ръкавицата, той изругава на висок глас, докато от раната започват да избиват капчици кръв.
Доволен е, че Гласът не е свидетел на несръчността му. А това му напомня инструкциите как да постъпи, ако негова кръв покапе наоколо. „Отдели всичко, на което може да има дори най-малката капчица кръв. Трябва ни само една кръв. Само една кръв.“ Думите отекват в главата му и той изпълнява това, което му е казано. Вади двойна страница от вечерния вестник и поставя в нея окървавеното острие. После смъква ръкавиците и хвърля там и тях. Не разполага с лейкопласт, затова откъсва парче от вестника и го залепва върху все още кървящата рана. После вади нов чифт ръкавици от кутията и започва отново.
Наистина държи да направи всичко както трябва. Знае, че ако успее, това ще бъде най-доброто нещо, което е вършил през живота си. Знае, че е така, защото така каза Гласът. А всичко останало, което казваше Гласът, се оказа вярно.
Цял ден бе мислил за това, което му предстоеше. Цял ден в главата му се въртеше същинска вихрушка от объркани мисли. Макар да се опитваше да се прикрива, хората забелязваха състоянието му. Но тъй като не очакваха от него кой знае каква съобразителност, дори когато бе в най-добра форма, не го забелязваха така, че после да си го припомнят. Повечето просто го вземаха на присмех, макар че се намериха един-двама, които се възползваха от глупостта и несъобразителността му, за да издевателстват над него. Но той бе привикнал и на това. Преди да се появи Гласът и да го убеди, че заслужава нещо по-добро, за него това беше нещо обичайно. Той беше като дървото, което всяко куче препикава. Такъв боклук, че всеки друг, сравнен с него, изглеждаше добре.