Плахото почукване на вратата я накара да стане. Дръпна вратата рязко, защото тя винаги заяждаше. Огледа го от горе до долу, видимо развеселена.
— Е, хайде, таксиметровият апарат е включен — каза тя, обърна му гръб и се упъти към леглото. — Не мога да се занимавам с мъже, на които за тази работа им трябва по цяла нощ.
Веднага щом влезе у дома, Тони отиде до телефона и набра номера на Карол.
— Кой е Гласът, Дерек? — попита той разсеяно на глас, докато слушаше сигнала, оповестяващ, че линията е свободна.
— Карол Джордан — каза рязко Карол от другата страна.
— Кой е Гласът, Карол — продължи той без всякакви встъпления. — Тук нещо не е наред. Няма съответствие с това, което ни е известно за гласовете от този род.
— Да, Тони, и аз се радвам да те чуя — каза тя иронично. Гласът й звучеше уморено.
— Разбираш ли, гласовете имат нещо общо с регресиите под хипноза, при които уж разбираш какъв си бил в миналия си живот.
— Моля?
— Ами когато хората се подлагат на такива хипнотични регресии, никога не се оказва, че са били коняри или ратаи. Все излиза някоя Клеопатра, или пък Хенри Осми — или Ема Хамилтън2. Същото е и с хората, които твърдят, че чуват гласове. Никой не е казал, че чува гласа на млекаря или на жената, която седи сутрин зад него в автобуса. Чуват Дева Мария, Джон Ленън или поне Джак Изкормвача.
— Е, доста трудно е да си представиш как човекът, който ти носи сутрин млякото, ти дава подробни описания как да извършиш сексуално престъпление — отбеляза сухо Карол.
Тони замълча, после се ухили и продължи:
— Да не искаш да кажеш, че е по-вероятно да чуеш подобно нещо от Дева Мария?
Карол неволно се изкиска, а Тони за миг изпита истинска гордост. Беше успял да стори нещо много човешко — да я накара да се засмее. Почти бе забравил колко обичаше звука на нейния смях — толкова отдавна не бе го чувал.
— Така или иначе — продължи той, прикривайки временното си отстъпление от професионалната тема, — това, което казвам, е, че всички гласове, които тези хора чуват, са на прочути личности. Те „живеят“ в главата на човека, който ги чува, и подлежат на динамично развитие — тоест това, което говорят, се променя в зависимост от обстоятелствата. Не е необходимо да се стремиш да си осигуриш тишина. Тишината не ти е необходима, защото шумът не пречи на тези гласове. Гласът проговаря винаги, когато иска да бъде чут, когато моментът е подходящ. Тоест когато моментът е подходящ за човека, който чува гласа, иначе обикновено е доста неподходящ за нас, останалите — додаде той.
— А ти твърдиш, че Гласът, който чува Дерек Тайлър, не отговаря на тези характеристики?
— Именно това ти обяснявам. Той като че ли живее в непрестанен страх да не изгуби връзка с него. Страх го е да не би звуковият фон да го погълне. Никога не съм попадал на такъв случай — нито в живота, нито в специализираната литература. Имам чувството, че… — той поклати глава. — Не, трябва да продължа с проучванията. Някъде в литературата трябва да се цитира нещо подобно. Освен ако… не сме попаднали на първи случай в медицината — гласът му заглъхна.
— Тони?
— Ще ти се обадя пак. Трябва ми още време да помисля за това. Благодаря, че ме изслуша.
Ако Карол бе отговорила нещо, той не го чу, защото вече беше затворил. Никога не бе попадал на нищо подобно на Гласа, чуван от Дерек Тайлър. Този феномен нарушаваше всички правила — но тогава може би и за него бе време да направи същото. Вместо да си служи с вероятности, трябваше може би да насочи вниманието си към невероятното. И той тръгна към кабинета си, мърморейки под нос:
— Шест невъзможни неща преди закуска… *
Сержантът от криминалната полиция Кевин Матюс стоеше зад пулта на рецепцията в хотел „Уулпак“ с бележник й ръка. Отзад не беше много просторно, поради което той се намираше в неприятна близост със съмнителния индивид, който се беше представил като Джими де Суза, управител. Но въпреки наслоената смрад на пот, цигари и престояла пица, която се излъчваше от Де Суза, Кевин предпочиташе да стои тук пред възможността да се озове пред онова, което се намираше в стая номер 24. Само един поглед му беше достатъчен, за да се убеди, че да ти възложат разпита на човека, намерил тялото, определено си беше късмет. Далеч по-добре беше да си стои тук, долу, където не можеше да види нещо по-неприятно от мазния, подпухнал портиер и потока полицаи и служители от лабораторията по съдебна медицина, които влизаха и излизаха.
2
Ема, лейди Хамилтън (1765–1815) — родена в семейството на ковач в Чешър, тя се издига стремително в обществото, благодарение на изключителната си красота. Омъжва се за сър Уилям Хамилтън, посланик на Великобритания в кралство Неапол, позира на някои от най-прочутите художници на времето, но остава в историята като любовница на адмирал Нелсън. — Бел.прев.