Дейвид Бекър гледаше малкия монитор пред себе си. Беше объркан и замаян. Картината на екрана показваше зала… зала, в която цареше хаос. Сюзан бе там и го гледаше.
Плачеше и се смееше.
— Дейвид! Господи, благодаря ти! Мислех, че съм те изгубила!
Той разтри слепоочията си, намести се пред камерата и придърпа микрофона.
— Сюзан?
Тя го погледна удивено. Мъжествените черти на Дейвид изпълваха целия огромен екран. Гласът му изгърмя в залата:
— Сюзан, искам да те попитам нещо. — Резониращият му глас накара всички да забравят за миг работата си и да се обърнат към него.
— Сюзан Флечър — избоботи гласът, — ще се омъжиш ли за мен?
В залата се възцари мъртва тишина. Някакъв бележник падна на пода, но никой не се наведе да го вземе. Чуваше се само лекото жужене на вентилаторите на мониторите и равномерното дишане на Дейвид Бекър, донасяно дотук от Испания.
— Д-дейвид… заекна Сюзан, без да съзнава, че около нея има трийсет и седем души, които наблюдават сцената с приковано внимание. — Ти вече ме попита, не помниш ли? Преди пет месеца. И аз се съгласих.
— Зная — широко се усмихна той. — Само че този път… той вдигна лявата си ръка пред камерата и показа златната халка на безимения си пръст, — този път имам пръстен.
116.
— Прочетете го, господин Бекър! — заповяда Фонтейн.
Джаба седеше плувнал в пот, вдигнал ръце над клавиатурата.
— Да — обади се и той, — прочетете благословения надпис!
Сюзан Флечър стоеше до тях — коленете й трепереха, но лицето й сияеше. Всички в залата бяха зарязали текущите си задачи и гледаха с надежда огромното изображение на Дейвид Бекър. Професорът завъртя пръстена в ръцете си и се вгледа в гравирания текст.
— И четете внимателно! — предупреди Джаба. — Една правописна грешка може да ни преебе!
Фонтейн остро изгледа Джаба. Ако имаше област, в която директорът бе специалист, това бяха кризисните ситуации и той знаеше, че създаването на допълнително напрежение не е добра идея.
— Спокойно, господин Бекър. Ако направим грешка, ще въвеждаме кода, докато не го направим както трябва.
— Лош съвет, господин Бекър — отряза Джаба. — Внимавайте да не сбъркаме първия път. Кил-кодовете обикновено вървят с наказателна клауза — за да се предотврати използването на метода „проби и грешки“. Така че въведем ли неправилен код, много е вероятно цикълът да се ускори. При две грешки… не изключвам блокиране на по-нататъшните опити. Край на играта, нали се сещате?
Директорът се намръщи и отново погледна към екрана.
— Господин Бекър? Грешката е моя. Четете внимателно… наистина крайно внимателно.
Бекър кимна и разгледа внимателно пръстена. После бавно започна да диктува съдържанието На гравирания надпис:
— Q… U… I… S… интервал… C…
Сюзан и Джаба го прекъснаха едновременно:
— Интервал? — Джаба спря да въвежда. — Има интервал?
Бекър сви рамене и за всеки случай погледна пръстена.
— Да… Има, и то много.
— Пропускам ли нещо? — осведоми се Фонтейн. — Какво чакаме?
— Сър — обади се Сюзан, видимо смутена. — Просто… просто…
— Съгласен съм — подкрепи я Джаба. — Странно е. Паролите никога не съдържат интервали.
Бринкерхоф преглътна с мъка.
— И какво означава това?
— Означава — намеси се Сюзан, — че това може да не е кил-кодът.
— Разбира се, че е кил-кодът — извика Бринкерхоф възмутено. — Какво друго може да е? За какво иначе ще ни го дава Танкадо? Кой, по дяволите, би гравирал някакви случайни букви на пръстен?
Фонтейн спря тирадата на Бринкерхоф с остър поглед.
— Ъъ… приятели? — обади се Бекър, който не беше уверен редно ли е да се намесва. — Вие нещо все за случайни букви говорите. Дали не е редно да ви кажа, че… буквите по този пръстен изобщо не са случайни.
— Какво? — извикаха всички.
Видимо притеснен, Бекър каза:
— Съжалявам, но тук определено става дума за думи. Готов съм да призная, че са изгравирани доста нагъсто и на пръв поглед биха могли да се сторят някому случайни, но ако човек се вгледа внимателно, не може да не разбере, че гравираният надпис е… хм… на латински.
Джаба ахна:
— Майтапиш се!
Бекър поклати глава.
— Нищо подобно. Тук пише: Quis custodiet ipsos custodes. Което, грубо преведено, означава…
— „Кой ще пази пазачите!“ — довърши Сюзан вместо него.
Бекър се сепна.
— Сюзан, не знаех, че знаеш…
— Цитатът е от „Сатири“ на Ювенал — възкликна тя. — Кой ще пази пазачите! Кой ще пази АНС, докато ние пазим света? Любимата фраза на Танкадо!
— Е? — не изтърпя Мидж. — Ключът ли е това, или не?