— С-слушам, сър — запъна се тя. — Веднага тръгвам.
— Побързай — нареди той и затвори.
Сюзан Флечър стоеше загърната в хавлиена кърпа и от тялото й се стичаха капки — право върху дрехите, които бе подредила нагънати снощи — къси панталонки за разходките из планината, пуловер за студените планински вечери и новото бельо, което си бе купила специално за нощите. С развалено настроение тя влезе в дрешника за чиста блузка и пола. Извънредна ситуация? В „Крипто“?
Докато слизаше по стълбите, се запита възможно ли е да се случи нещо, което да развали деня й още повече.
Предстоеше й да се убеди, че е възможно.
2
От десет километра височина Дейвид Бекър мрачно гледаше океана през малкия овален илюминатор на „Лиърджет“-а. Бяха му казали, че телефонът е повреден, така че нямаше никаква възможност да се обади на Сюзан.
— Какво правя тук, по дяволите? — прошепна той. Отговорът, разбира се, беше прост: на този свят имаше хора, на които бе невъзможно да откажеш.
— Господин Бекър — разнесе се по оповестителната система над главата му, — пристигаме след половин час.
Бекър кимна унило на невидимия глас. Прекрасно. Спусна щората на прозореца и затвори очи в опит да дремне поне за малко. Но не можеше да откъсне мислите си от Сюзан.
3.
Волвото на Сюзан спря в сянката на триметровата ограда, увенчана с навита на спирала бодлива тел. Млад служител от охраната сложи ръка върху покрива на колата.
— Пропуска, ако обичате.
Сюзан въздъхна и се приготви да изчака половинминутната процедура по проверка на самоличността й. Охранителят прекара картата през процепа на свързания към компютър скенер, после я погледна.
— Благодаря ви, госпожице Флечър. — Въздъхна едва забележимо и вратата зад него се отвори.
След километър процедурата се повтори пред не по-малко внушително изглеждаща ограда. „Стига, момчета… минавала съм оттук милион пъти“.
Когато наближи последната бариера, набитият охранител с автомат на гърдите и в компанията на две възбудени кучета погледна регистрационната табела на колата и й махна да минава. Тя продължи по „Канин Роуд“ още двеста и петдесет метра и влезе в служебен паркинг „C“. „Невероятно — помисли си. — Двайсет и шест хиляди служители и дванайсет милиарда долара бюджет… как, за бога, не могат да изкарат уикенда без мен?“ Паркира на своето място и изгаси двигателя.
Прекоси украсената със сандъчета с цветя тераса, влезе в главния корпус, мина през още два пропуска и най-сетне се озова в тунела, водещ към новото крило. Следващият контролен пункт бе с кабина за проверка на гласа.
АГЕНЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ (АНС)
КРИПТОГРАФСКИ КОРПУС
ВХОД САМО ЗА ЛИЦА С НЕОБХОДИМИЯ ДОПУСК
— Добър ден, госпожице Флечър — каза въоръженият охранител.
Сюзан уморено се усмихна.
— Здрасти, Джон.
— Не очаквах да ви видя днес.
— И аз мога да кажа същото. — Тя се наведе към параболичния микрофон и произнесе отчетливо: — Сюзан Флечър. — Компютърът светкавично анализира честотния спектър на гласа й, вратата се отвори с щракване и тя влезе.
Охранителят с възхищение я проследи с поглед, докато тя вървеше по свързващия бетонен тунел. Забеляза, че днес прямият поглед в леко дръпнатите й очи е малко разстроен, че бузите й са леко поруменели и че падащата върху раменете й медночервена коса е току-що изсушена със сешоар. Следваше я ароматна вълна на бебешка пудра на „Джонсънс“. Погледът му не можеше да не спре на стройното й тяло, на бялата блузка, под която едва прозираше сутиенът, на дългата до коленете бежова пола и естествено — на краката… краката на Сюзан Флечър.
„Кой би си помислил, че крепят тяло с коефициент на интелигентност 170?“
Дълго продължи да гледа след нея. Накрая, когато тя изчезна по коридора, само поклати глава.
Сюзан стигна края на коридора, където пътят й бе блокиран от кръгла масивна метална врата, като на хранилище. Огромни букви известяваха КРИПТО.
Тя въздъхна, бръкна в кутията на криптотерминала и въведе петцифрения си личен идентификационен код. След секунди тежката дванайсет тона стоманена врата бавно започна да се отваря. Сюзан се опита да се съсредоточи, но не можеше да го прогони от мислите си…
Дейвид Бекър. Единственият мъж, когото бе обичала. Най-младият щатен професор на Джорджтаунския университет и гениален специалист по чуждите езици, той вече бе знаменитост в академичните среди. Дарен от природата с фотографска памет и с любов към езиците, той владееше шест азиатски, плюс испански, френски и италиански. Лекциите му по етимология и лингвистика препълваха залите дори с правостоящи и той имаше правилото винаги да остава до късно, за да отговори на всички въпроси. Говореше уверено и увлекателно, без да обръща внимание на влюбените погледи на обожателките си.