Описа му тайната си среща с президента след неочакваното завръщане на „Проспъртиър“ и как той поискал от нея да предаде на Кастро отговора му, като й предложил да предприеме полет с дирижабъла по следите на съпруга й — прикритие, за което Кастро е бил уведомен.
Призна му, че си е послужила с измама, за да наеме него, Джордино и Гън и го помоли да й прости, задето планът се провалил поради неочакваното нападение от страна на кубинския хеликоптер. И накрая му каза, че генерал Великов е заподозрял истинската цел за попадането й в Куба и искал да изтръгне признанията й чрез мъченията на Фос Глай.
Пит изслуша разказа й, без да прави никакъв коментар.
Отговорът му я плашеше до смърт. Опасяваше се какво ще й каже или направи сега, след като научи как е бил използван, лъган и подвеждан, как е бил измъчван и на няколко пъти за малко не беше убит, изпълнявайки мисия, за чиято цел не знаеше нищо. Мина й през ума, че той е в пълното си право да я удуши.
Но тъй като не знаеше какво друго да каже, завърши с една дума:
— Съжалявам.
Пит не я удуши. Протегна ръка, която тя сграбчи и той я притегни към себе си.
— Значи през цялото време си ме мамила.
Господи, тия зелени очи! Идеше й да се гмурне в тях.
— Не мога да те виня, че ми се сърдиш.
Той я прегърна и известно време не продума.
— Е? — подкани го тя.
— Какво?
— Няма ли да кажеш нещо? — попита тя плахо. — Не кипиш ли поне вътрешно от гняв?
Той разкопча куртката й и леко я погали по гърдите.
— Имаш късмет, че не съм от хората, които държат карез.
После двамата се любиха под шума на автомобилното движение по шосето над тях.
Невероятно спокойствие изпълваше Джеси. Това чувство не я напусна нито за миг през последния час, докато вървяха открито по банкета на пътя. Действаше й като упойка, притъпяваше страха й и в същото време подсилваше увереността й. Пит бе приел разказа й и се бе съгласил да й помогне да стигне до Кастро. И сега той вървеше през вътрешността на Куба, сякаш беше негова собственост, а тя се чувстваше сигурна и приятно възбудена до него след интимността им.
Пит откъсна няколко плода манго, един ананас и два полуузрели домата, които изядоха, без да спират. Подминаха ги няколко автомобила, предимно открити камиони, натоварени със захарна тръстика и цитрусови плодове. От време на време профучаваше и военна кола с войници. Джеси се напрягаше и навеждаше глава към здраво вързаните си ботуши, а Пит пък вдигаше пушката си високо и извикваше:
— Saludos amigos!18
— Добре че не те чуват ясно — подметна тя.
— Защо? — попита той с престорено възмущение.
— Испанският ти е ужасен.
— Винаги ми е помагал по време на кучешки надбягвания в Мексико.
— Тук няма да мине. По-добре ме остави аз да говоря.
— Мислиш, че говориш испански по-добре от мен ли?
— Говоря като местен жител. Освен това мога свободно да го превеждам на руски, френски и немски.
— Ти непрекъснато ме удивляваш с талантите си — призна искрено Пит. — Великов разбра ли, че знаеш руски?
— Ако беше разбрал, всички щяхме да сме мъртви.
Пит понечи да каже нещо, но изведнъж посочи напред. Те вървяха покрай завой и той сочеше към спряла до пътя кола. Капакът на двигателя беше вдигнат и някакъв човек се бе навел над калника и главата и раменете му не се виждаха.
Джеси спря, но Пит я хвана за ръка и я дръпна да върви.
— Ще трябва да се справиш — каза й той тихо. — Само не се плаши. И двамата сме във военни униформи, моята е на елитен специален отряд.
— Какво трябва да кажа?
— Измисли нещо. Това може да се окаже възможност да продължим с кола.
Преди Джеси да възрази, шофьорът чу стъпките им по чакъла и погледна към тях. Беше нисък човек на около петдесет години, с гъста черна коса и тъмна кожа. Не носеше риза, само къси панталони и сандали. Военните униформи се срещаха толкова често в Куба, че не му направиха никакво впечатление. Той се усмихна широко и поздрави:
— Hola!
— С двигателя ли сте го закъсали? — попита го Джеси на испански.
— За трети път този месец — сви той безпомощно рамене. — Сега просто спря.