— Добро утро, Айра — поздрави го президентът. — Радвам се, че успя да дойдеш.
Дебелият мъж остави щангата върху чифт куки над главата му, стана от пейката и стисна ръката на президента.
— Драго ми е да те видя, Винс.
Президентът се усмихна. Никакъв поклон, никакво раболепничене, никакво обръщение „господин президент“, все същият си беше този Айра Хейгън, рече си наум той, непреклонен и решителен.
Твърдоглавият някогашен таен агент не отстъпваше пред никого.
— Надявам се, не възразяваш, че се срещаме тук.
Хейгън се разсмя и гръмкият му, дрезгав смях отекна в стените на гимнастическия салон.
— Получавал съм инструкции и на по-кофти места.
— Как върви ресторантският ти бизнес?
— Печелим добре, откакто сменихме континенталната кухня с американска. Цените на ястията живи ни изядоха. Двайсетте вида ордьоври със скъпи сосове и подправки ни излизаха доста соленичко. Затова се ограничихме само с пет вида специалитети, които не се предлагат в скъпите ресторанти — шунка, пилешко, печена риба в гювече, задушено и месно руло.
— Звучи чудесно — отбеляза президентът. — От дете не съм се натъквал на вкусно месно руло.
— Клиентите ни харесват заведението, особено откакто подобрихме обслужването и създадохме интимна обстановка. Сервитьорите ни са облечени със смокинги, на масите ни има свещници, стилни прибори, а храната се поднася по европейски маниер. И най-хубавото е, че хората приключват по-бързо с вечерята и така по-често се освобождават маси.
— И приключваш без загуба от храната, а печелиш от твърдия алкохол и виното, нали?
Хейгън пак се разсмя.
— Я стига, Винс. Аз да не би да се интересувам какво пишат вестниците за теб. Когато станеш „някогашен“ политик, обади ми се и двамата ще открием верига от евтини ресторантчета.
— Липсват ли ти криминалните разследвания, Айра?
— Понякога.
— Ти беше най-добрият таен оперативен работник, с който е разполагало някога Министерството на правосъдието — отбеляза президентът и добави: — Докато не почина Марта.
— Събирането на доказателства за правителството като че ли вече няма значение за мен. Освен това трябваше да се грижа за трите си дъщери, а подобна работа изискваше да отсъствам със седмици от къщи.
— Как са дъщерите ти?
— Много добре. Както вече знаеш и трите ти племеннички се омъжиха щастливо и ме дариха с общо пет внука.
— Жалко, че Марта не доживя да ги види. От четирите ми сестри и двамата ми братя, тя беше любимката ми.
— Предполагам, не ме накара да долетя със самолет на Военновъздушните сили от Денвър, за да си говорим за старото време — смени темата Хейгън. — Как вървят нещата тук?
— Загубил ли си тренинга си?
— А ти забравил ли си да караш велосипед?
Сега президентът на свой ред се разсмя.
— Що за глупав въпрос ти зададох…
— Рефлексите ми са поотслабнали малко, но сивото вещество продължава да щрака сто процента.
Президентът му подаде коженото куфарче.
— Ориентирай се в това тук, докато аз навъртя няколко километра.
Хейгън избърса потта от челото си с хавлиена кърпа и седна на неподвижния велосипед, чиято рамка заплашително се огъна под тежестта му. Той отвори куфарчето и не вдигна глава от четивото в него, докато президентът не „навъртя“ 2 500 километра.
— Какво ще кажеш? — попита го след малко президентът.
Хейгън сви рамене, продължавайки да чете.
— Става страхотно въведение за поредица от развлекателни телевизионни предавания. Непробиваема обезопасителна завеса, тайна дейност в огромен мащаб, неоткрита лунна база. Материал, който би въодушевил Х. Дж. Уелс8.
— Мислиш ли, че това е някакъв номер?
— Да речем, че ми се иска да е така. Какво не би искал данъкоплатецът? Да си мисли, че нашата разузнавателна общност се състои от глухи и слепи мутанти. Но ако е някакъв номер, къде е мотивът?
— Освен че е някакъв грандиозен план да се измами правителството, друго не ми идва наум.
— Чакай да го дочета докрай. Съдържанието на последната папка е писано на ръка.
— Това са бележките ми по спомен за това, което ми бе казано на голф игрището. Съжалявам, че пиша с краката си, но така и не се научих да си служа с машина.