Изведнъж лейтенантът почувства, че полага усилия да запази равновесие. Подът се наклони почти до шейсет градуса. Той успя да се задържи на крака и се затича по наклона, докато стигна до извитата напред отвесна преграда. Тялото на индианеца се затъркаля зад него и спря в краката му. В следващия миг онемя от ужас и безпомощност, когато видя как сандъкът, освободен от веригите си, се плъзна по пода, премаза индианеца и затисна краката на Чърч в стоманената стена. От удара капакът се изкриви нагоре и разкри съдържанието на сандъка.
Със замаяна глава Чърч надникна вътре. Невероятната гледка, разкрила се пред очите му под мъждукащите лампи на тавана, беше последната картина, която се запечата в съзнанието му през няколкото секунди преди смъртта му.
В кормилната рубка капитан Уорли стана свидетел на още по-потресаваща гледка. Изпита чувството, че „Циклопи“ пропадна в бездънна дупка. Носовата част се заби дълбоко в една огромна бразда и изхвърляйки кърмата във въздуха толкова отвесно, че витлата щръкнаха над водата. В мрака наоколо светлините на „Циклопи“ се отразиха в кипящата водна маса, която, надигайки се все по-високо, накрая закри звездите.
Дълбоко от вътрешността на товарните трюмове се разнесе ужасяващо боботене като от земетресение, последвано от тресене, което премина от носа до кърмата на кораба. Уорли нямаше време дори да изрече гласно сигнала за тревога, който му мина през ума. Крепежните механизми се бяха разкъсали и прекатуреният товар с манганова руда увеличи инерцията на „Циклопи“ надолу.
От левия команден мостик кормчията гледаше в безмълвно изумление как водната стена, достигаща височината на десететажна сграда, се понесе към тях с грохота и скоростта на лавина. Горната й половина образува гребен и се подви. Милиони тонове вода се изсипаха зверски върху предната част на кораба и наводниха изцяло носа и надстройката. Вратите на командния мостик отхвръкнаха и водата нахлу в кормилната рубка. Уорли се хвана здраво за междинния парапет, парализираното му съзнание не беше способно да си представи неизбежното.
Вълната помете кораба. Стоманените бимси се скъсаха, килът се изметна и цялата носова част се изви на една страна. Здраво занитените листове от обшивката на корпуса се разкъсаха, сякаш бяха картонени. Той хлътна по-дълбоко под огромния натиск на вълната. Витлата отново загребаха водата и тласнаха кораба в очакващите го дълбини. „Циклопи“ не успя да изплува обратно нагоре.
Той продължи да потъва все по-дълбоко и дълбоко, докато накрая разбитият му корпус, заедно с хората, които държеше в плен, докосна неспокойните пясъци на морското дъно, оставяйки на повърхността само ято объркани чайки да сочат гибелния му път.
Първа част
Проспъртиър
1.
10 октомври 1989
Кий Уест, Флорида
Дирижабълът висеше в тропическия въздух, неподвижен и спокоен, като риба, застинала в аквариум. Пазеше пълно равновесие върху единичния си колесник за кацане, а носовата му част бе опряна в жълта котвена мачта. Това беше стар, грохнал на вид въздушен кораб. Някогашният му сребрист кожух беше набръчкан и избелял, с много кръпки по него. Гондолата му — кошът за управление, която висеше под коремната част, наподобяваше старинна лодка, а стъклените прозорци бяха пожълтели от времето. Единствено двигателите му „Райт Уърлуинд“, с 200 конски сили, изглеждаха като нови след старателното възстановяване до първоначалното им състояние.
За разлика от по-младите си събратя, които задръстваха небето над футболните стадиони, неговата херметическа обвивка беше направена от алуминий, със занитени шевове, вместо от полиестер, покрит с гумен слой, и се поддържаше от дванайсет кръгли рамки като гърба на риба. Имаше форма на пура, с дължина 45 метра и съдържаше 6 хиляди кубически метра хелий. Ако насрещен вятър не брулеше заобления му нос, той можеше да цепи облаците с близо сто километра в час. С първоначалното обозначение ZMC-2 — цепелин с метална обшивка номер две3 — той беше построен в Детройт и предаден на Военноморските сили на САЩ през 1929 година. Докато повечето въздушни кораби имаха четири масивни стабилизатора, този имаше осем малки, монтирани върху заострената му опашка. Изключително модерен за времето си, дирижабълът бе служил вярно и сигурно до 1942 година, когато бил разглобен и забравен.