Старите богове се разединили. Мнозина подкрепили Кронос, а баща ми и дядо ми застанали на страната на Зевс. Говореше се, че направили този избор, тъй като Хелиос ненавиждал прекалената гордост на Кронос, но се носеха и слухове, че пророческата дарба му подсказала изхода на войната. Битките възпламенили небесата, въздухът горял и боговете деряли с нокти враговете си. Земята подгизнала от кипяща кръв, която дала живот на редки цветя. Зевс победил и оковал противниците си, лишил титаните от власт и ги пратил да слугуват на братята, сестрите и децата си. Чичо Нерей, някогашният господар на моретата, станал лакей на новия им бог Посейдон. Чичо Протей загубил палата си, а жените му станали робини на любовта. Само баща ми и дядо ми се отървали без никакви наказания.
Титаните негодували и нямало за какво да са благодарни. Всички знаели, че Хелиос и Океан обърнали хода на войната и следвало Зевс да им даде власт и правомощия, но той се страхувал, тъй като могъществото им се равнявало на неговото. Очаквали баща ми да избухне и да се опълчи, ала Хелиос се завърнал в палата под земята, далеч от яркия взор на Зевс.
Минали векове. Раните на земята заздравели и мирът продължавал. Ала дрязгите между боговете са безсмъртни като плътта им. На всяко пиршество чичовците ми наобикаляха Хелиос, свеждаха очи и го слушаха с внимание и уважение. Пресушаваха бокали с вино, а факлите тлееха. Шепнеха, че са отново силни, че огънят на баща ми можел да стори чудеса и че той бил най-великият от старото поколение — по-велик от Океан, та дори и от Зевс.
Хелиос се усмихваше.
— Братя мои, що за приказки са това? Няма ли достатъчно от всичко за всички? Зевс се справя добре.
Ако го беше чул, великият бог щеше да е доволен. Само че не би забелязал неизказаните думи, които бяха изписани на лицето на баща ми, виждах ги само аз.
Да, Зевс се справяше добре. Засега…
Чичовците ми потриваха ръце и се усмихваха. После си тръгваха, приведени под тежестта на големите надежди за онова, което титаните биха могли да направят, ако отново имаха власт.
Това беше моят пръв урок. Под гладкото лице на нещата винаги се крие друго лице, което дебне как да раздели света на две.
Чичовците ми се скупчиха в палата. Гледаха тревожно и споделяха, че наказанието на Прометей е знак, че Зевс се опълчва срещу нас, че олимпийците никога няма да бъдат истински щастливи, ако не ни унищожат докрай. Трябва да защитим Прометей или пък не — трябва да застанем срещу него, та да се спасим от мълниите на Зевс…
Седях както винаги в краката на баща ми. Не смеех да шукна, за да не ме отпратят. Усещах как в гърдите ми се надига едва сдържано вълнение: войната се възобновяваше, палатът се тресеше от мълнии, Атина, войнстващата дъщеря на Зевс, ни гонеше с копие в ръка заедно с Арес, нейния колега по вероломство. Щяха да ни оковат и хвърлят в огнени ями и това щеше да бъде нашият край.
Баща ми говореше спокойно.
— Прометей ще бъде наказан, защото го е заслужил. Няма защо да разбунваме нещата.
Чичовците ми замърмориха. Наказанието щяло да бъде публично! Какво унижение! Така искат да ни дадат урок — вижте какво ще сполети всеки непокорен титан!
Светлината, която струеше от баща ми, засвятка в бяло.
— Братя, това е наказанието на един отстъпник! Прометей беше подведен от глупавата си обич към смъртните. Това няма общо с титаните. Ясно ли е?
Чичовците ми кимнаха. Бяха разочаровани, но и им олекна. Засега нямаше да се пролива кръв.
Наказание на бог беше нещо ужасно и се случваше рядко. Какво ли не се говореше в палата. Имаше толкова много адски мъчения… Дали щеше да умре на огнено колело, от ножове, от мечове или нажежени шишове? Или щяха да отрежат ръцете и краката му? Наядите бяха замрели в очакване. Речните божества стояха със застинали от вълнение лица. Нямате представа колко много се страхуват боговете от болка! Тя им е толкова чужда, че целите тръпнат от ужас, когато виждат някой да страда.
В уречения ден портите на бащиния ми палат бяха широко отворени. На стените горяха огромни, украсени със скъпоценни камъни факли, а покрай тях се тълпяха нимфи и богове. Слабичките дриади прииждаха от горите, а ореадите слизаха от чукарите.3 Майка ми и сестрите й наяди също бяха там. Широкоплещестите речни богове седяха до белите като риби морски нимфи. Дойдоха дори титаните — баща ми, Океан, често променящият образа си Протей, морският старец Нерей, леля ми Селена, която преминава със сребърните си коне по нощното небе, и четирите ветрове, предвождани от ледения ми вуйчо Борей. Хиляди любопитни очи. Липсваха само Зевс и неговите олимпийци. Те пренебрегваха нашите подземни сбирки. Носеше се слух, че били организирали тяхно наказание горе, в облаците.
3
В дргр. митология дриадите са нимфи, покровителки на дърветата, а ореадите — нимфи, покровителки на планините. — Бел.ред.