Ингър се усмихна.
— Ако желаете да знаете истинската му възраст, следваше да го попитате лично.
Известно време се взирах в ухилената му физиономия. Спомних си къде съм виждала лице като на Оливър. В колежа бях изкарала курс по антропология. Имаше рисунки, които изглеждаха досущ като него. Бяха възстановка на череп на Homo Erectus. Което правеше Оливър на около милион години.
— Боже мили — казах.
— Какво има, госпожице Блейк?
Поклатих глава.
— Не може да е толкова стар.
— Колко точно?
Не исках да го казвам на глас, сякаш така щях да му придам реалност. Милион години. Колко силен може да стане един вампир за един милион години?
Някаква жена тръгна по коридора срещу нас, излизаше някъде от вътрешността на къщата. Крачеше боса, ноктите на краката й бяха боядисани в яркочервено, също като ноктите на ръцете й. Краката й бяха дълги и бледи, но с такъв тип белота, която обещава хубав тен, ако някога излезе на слънце. Косата й стигаше до под кръста, гъста и абсолютно черна. Гримът й бе идеален, устните — червени. Усмихна ми се и видях щръкнали кучешки зъби.
Но не беше вампир. Не знаех какво по дяволите е, но знаех какво не е. Погледнах към Ингър. Той не ми се стори притеснен.
— Не трябва ли да тръгваме? — казах.
— Да — отвърна той, отстъпи към входната врата и аз отстъпих заедно с него. И двамата не сваляхме очи от зъбатата красавица, която се носеше по коридора към нас.
Тя се движеше с течна грация, почти твърде бързо за човешкото око. Ликантропите могат да ходят така, но тя не беше и такава.
Заобиколи Ингър и тръгна към мен. Отказах се от студеното безразличие и хукнах към предната врата. Но тя бе твърде бърза за мен, твърде бърза за който и да е човек.
Жената ме хвана за дясната ръка. Изглеждаше озадачена. Напипваше канията на ножа под мишницата ми. Явно не знаеше какво е това. Точка за мен.
— Какво си ти? — попитах с твърд глас. Не се боях. Яката корава вампироубийца. Аха, да бе.
Жената отвори по-широко уста и облиза с език острите си зъби. Бяха по-дълги от вампирските; никога не би успяла да затвори уста около тях.
— Къде ти отиват зъбите, когато си затвориш устата? — попитах.
Непознатата примигна срещу мен, усмивката изчезваше от лицето й. Пак прокара език по зъбите си и те се прибраха в основата на венците.
— Разтегателни зъби. Страхотно! — казах.
Тя ме погледна много сериозно.
— Радвам се, че ти хареса представлението, но има и още много за виждане! — Зъбите отново се разгънаха. Тя разтвори челюсти почти като в прозявка и зъбите заблестяха красиво на светлината на слънчевите лъчи, които се промъкваха през завесите.
— На господин Оливър няма да му хареса, ако я заплашваш! — обади се Ингър.
— Той става слаб и сантиментален! — Жената заби в ръката ми пръсти, далеч по-силни, отколкото би следвало да са.
Тя все още ме държеше за дясната ръка, така че не можех да бръкна за пистолета. Ножовете отпадаха по същата причина. Може би следваше да нося повече пистолети?
Непознатата изсъска срещу мен — яростна експлозия на въздух, каквато никое човешко гърло не може да издаде. Езикът, който показа, бе раздвоен.
— Исусе Христе, какво си ти?
Тя се разсмя, но звукът вече не бе правилен, може би заради раздвоения език. Зениците й се бяха свили до цепки, а ирисите, както ги гледах, добиха златистожълтеникав цвят.
Дръпнах си ръката, но пръстите на жената бяха като стоманени. Присвих се на пода. Тя спусна надолу ръката ми, но не ме освободи.
Облегнах се на левия си хълбок, свих крака под мен и я ритнах в дясната колянна капачка с цялата си сила. Кракът й поддаде. Непознатата изпищя и падна на пода, но поне ми пусна ръката.
Нещо ставаше с краката й. Те сякаш се срастваха, кожата се разтягаше. Никога не бях виждала подобно нещо и не исках да ми се случва.
— Мелани, какво правиш? — Гласът се разнесе иззад нас. Оливър стоеше в коридора, недалеч от ярката слънчева светлина в дневната. Гласът му звучеше като срутващи се скали и чупещи се дървета. Буря само на думи, но готова да реже и чупи.
Тварта на пода трепна. Долната половина на тялото й ставаше змийска. Някаква змия. Исусе.
— Тя е ламия2 — казах тихо. Отстъпих назад, облягайки гръб на външната врата и стиснах с длан дръжката. — Мислех, че са изчезнали!
— Тя е последната — сподели Оливър. — Пазя я до мен, понеже се боя какво би сторила, ако я оставя да прави каквото си иска.
— Кое е животното, което можете да призовавате? — попитах.
Той въздъхна и аз усетих в този звук годините на тъга. Съжаление, твърде дълбоко за да бъде облечено в слова.
— Змиите. Мога да призововавам змиите.
2
Митично гръцко чудовище; от името му произлиза названието на едноименната област — Бел.пр.