И защо някой да танцува в двореца ти, щом като танцьорките, изпратени в готварниците, биха ти приготвили допълнително количество храна? И защо да се извайват златни съдове, когато изпращайки ваятелите в работилницата за калаени съдове, би разполагал с повече съдове? И защо да се шлифоват диаманти, и защо да се пишат поеми, и защо да се наблюдават звездите, когато трябва само да изпратиш същите тези хора да вършеят жито, за да има повече хляб?
Ала тъй като в твоя град нещо ще ти липсва, което е за духа, а не за очите и за сетивата, ти ще бъдеш принуден да изнамериш фалшиви храни, които нищо не струват. И ще търсиш фабриканти, които ще им изфабрикуват поеми, автомати, които ще им изфабрикуват танци, фокусници, които от шлифовано стъкло ще добият за тях диаманти. И ето че те ще имат илюзията, че живеят. Макар да няма вече нищо в тях, освен карикатура на живота. Понеже този тук ще е объркал истинския смисъл на танца, на диаманта и на поемата — които те подхранват с невидимата си част само при условие, че си ги покорил — с фуража за добитъка край яслата. Танцът е война, прелъстяване, убийство и покаяние. Поемата е изкачване на връх. Диамантът е година труд, превърната в звезда. Ала ще им липсва същината.
Същото е при играта на кегли: тъй като радостта ти се състои в повалянето на противниковите кегли, ти би си доставил голямо удоволствие да наредиш стотици и да построиш машина за поваляне…
CXIV
Но не мисли, че презирам в нещо твоите потребности. Не си въобразявай, че са несъвместими с твоето значение. Тъй като, за да ти докажа моята истина, аз желая да предам мисълта си с думи, които си показват език едни на други — като необходим и излишен, причина и следствие, готварница и танцова зала. Ала не вярвай в тези разделения, които произтичат от един злополучен език и от избора на лоша планина, откъдето да се разгадаят човешките действия.
Защото както моят часовой стига до смисъла на града само когато Бог го дари с ясния поглед и слух на часовоите, и тогава викът на новороденото вече не се противопоставя на риданията край мъртвия, нито панаирът — на храма, нито кварталът с червените фенери — на верността в любовта на друго място, а от това многообразие се ражда градът, който поглъща, присъединява и обединява, както дървото избуява като едно цяло от различните си съставни части, и както храмът властва с качеството на своето мълчание над различните статуи, подпори, олтари и сводове, така аз срещам човека само на етажа, където той вече не ми се явява като някой, който пее, изправен срещу оня, който вършее житото, или някой, който танцува — срещу оня, който хвърля семена в браздите, или някой, който наблюдава звездите — срещу оня, който кове гвоздеи, понеже ако те разединя, аз изобщо не съм те проумял и те губя.
Ето защо, затворен в мълчанието на моята обич, се отправих да наблюдавам хората в моя град. С желанието да го проумея.
(Бележка за по-късно: Да не се мисли, че едно предубеждение е отправна точка при избора на взаимоотношението между дейностите. Тук разумът няма нищо общо. Защото ти не изграждаш едно тяло от някакъв сбор от съставни части, а посяваш една семчица и точно определен сбор се появява от нея. И от качеството на твоята любов сама разумно ще се породи пропорцията, която предварително ще бъде невидима за теб, освен в глупавия език на логиците, историците и критиците, които ще ти покажат парчетата и как би могъл да уголемиш едното за сметка на другото, доказвайки лесно, че по-скоро това тук трябва да се уголеми, отколкото другото, макар че те също тъй добре биха могли да установят обратното, защото ако измислиш образа на готварниците и този на танцовата зала, не съществува теглилка, за да ти отдели важността на едното или на другото. Причината е, че езикът ти се изпразва от смисъл от момента, в който предрешаваш бъдещето. Да градиш бъдещето значи да градиш настоящето. То е да вдъхнеш едно желание, свързвайки го с днешния ден. Което е от днес за утре. А не реалност на действията, които имат смисъл само за утре. Защото ако твоят организъм се изтръгне от настоящето, той умира. Животът, който е приспособяване към настоящето и непрекъснатост в настоящето, почива върху безбройни връзки, които езикът не може да обхване. Равновесието се състои от хиляди равновесия. И са така свързани, че отнемеш ли едно-единствено от тях в резултат на абстрактна демонстрация, както е при слона, който е грамадна конструкция и все пак, ако му прережеш един-единствен кръвоносен съд, ще умре. Тук съвсем не става дума за желание да не променяш нищо. Защото можеш да променяш всичко. И от някоя хълмиста равнина да направиш кедрова плантация. Ала е важно не да изграждаш кедри, а да посееш семена. И във всеки момент самата семчица или това, което ще покълне от нея, ще бъде в равновесие в настоящето.)