И сега започва истинският танц, понеже търговецът познава хората. Ако отгатне, че здраво те е уловил на въдицата, той въобще няма да отпусне кордата. Но ти му казваш, че гривната е прекалено скъпа, и се сбогуваш. Тогава той те повиква отново. Той е твой приятел. Заради красотата на жена ти той ще се съгласи на жертва. Толкова силно би се натъжил от раздялата със съкровището си, и то в ръцете на някоя грозотия. Тъй че ти се връщаш, обаче с бавна походка. Придаваш си незаинтересован вид, сякаш безцелно се разхождаш. Мръщиш се. Претегляш гривната. Нямат голяма стойност, ако не са тежки. Пък и среброто въобще не блести. Затова се колебаеш между някакъв дребен накит и красивия пъстър плат, който си забелязал в другия дюкян. Но също така не трябва да се правиш на прекалено горд, понеже ако той се отчае, че нищо няма да ти продаде, ще те остави да се отдалечиш. И ти ще се изчервиш от неудобното положение, в което ще изпаднеш, търсейки повод да се върнеш при него.
И несъмнено оня, който не би могъл да знае нищо за хората, би наблюдавал как се танцува танцът на скъперничеството, а всъщност това е танц на любовта и чувайки да се говори за магаре и зеленчуци или да се философствува за златото и среброто, количеството или фината изработка и да се бави по такъв начин завръщането ти чрез дълги и далечни ходове, би помислил, че ти си твърде далеч от твоя дом, когато ти го обитаваш истински в същия този миг. Тъй като няма отсъствие извън дома или любовта, когато изпълняваш стъпките на церемониала на любовта или на дома. Твоето отсъствие изобщо не те разделя, а те свързва, не те отделя, а те слива. И можеш ли да ми кажеш къде се крие границата, отвъд която отсъствието е скъсване? Ако церемониалът е добре обвързан, ако ти съзерцаваш бога, в който вие се сливате, ако този бог е достатъчно изгарящ, кой ще те раздели с дома или с приятеля? Познавах синове, които ми казваха: „Баща ми почина, без да успее да завърши градежа на лявото крило на къщата. Аз я градя. Не успя да посади своите дървета. Аз ги садя. Баща ми почина, като ми повери грижата да продължа делото му. Аз го продължавам. Или да остана верен на неговия цар. Аз съм верен.“ И въобще не почувствувах в тези къщи, че бащата е починал.
Ако ти търсиш извън себе си или извън твоя приятел общия корен, ако за вас двамата съществува, разчитан през разпокъсаността на материалите, някакъв божествен възел, който свързва нещата, никакво разстояние, никакво време не може да ви раздели, понеже тези богове, в които се създава вашето единение, нехаят за стените и моретата.
Познавах един стар градинар, който ми говореше за своя приятел. Двамата дълго живели като братя, преди животът да ги раздели, заедно пиели чай привечер, празнували едни и същи празници и се търсели един друг, за да си поискат съвет или да си споделят тайни. И, разбира се, имали малко неща да си кажат и много по-често ги виждали как се разхождат, щом свършвали работа, наблюдавайки, без да промълвят дума, цветята, градините, небето и дърветата. Но когато единият от тях поклащал глава, като докосвал с пръст някое растение, другият се навеждал на свой ред и разпознавайки следата на гъсениците, също поклащал глава. И разцъфналите цветя доставяли и на двамата еднакво удоволствие.
Ала се случило така, че някакъв търговец наел единия и го причислил за няколко седмици към своя керван. Но разбойниците, нападащи керваните, после житейските превратности и войните между империите, бурите и корабокрушенията, разрушенията и траурите, и работата за изкарване на прехраната люшкали години наред този градинар, както морето люлее бъчва, отхвърляйки го от градина в градина, накрай света.
И ето че моят градинар след една мълчалива старост получи писмо от своя приятел. Бог знае колко години беше плавало то. Бог знае какви дилижанси, какви конници, какви кораби, какви кервани един подир друг са го били упътвали със същата упоритост на хилядите морски вълни към неговата градина. И тази сутрин, тъй като той сияеше от щастие и искаше да го сподели с някого, ме помоли да прочета, както човек моли да му прочетат някоя поема, полученото от него писмо. И дебнеше по лицето ми моето вълнение от прочетеното. А там естествено имаше само няколко думи, понеже се оказваше, че двамата градинари са по-сръчни с лопатата, отколкото с писалката. И аз прочетох простичко: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“, после, размишлявайки за същественото, което ми се струваше неизразимо, поклатих глава, както биха направили те.