Пътеката се виеше през гористата долина и продължаваше през седловина между два хълма. Близо до най-високата точка забелязах едно дърво. Стъблото му бе дебело около две педи и беше прекършено (както ми се стори) на височината на очите ми. Краищата на дънера и на останалата част бяха назъбени и изобщо не приличаше, че дървото е било отсечено с брадва. През следващите две-три левги попаднах на още няколко подобни дървета. Доколкото можеше да се съди по липсата на листа, по кората и по младите вейки, които излизаха от пъновете, бяха прекършени най-малко преди година, ако не и по-отдавна.
Най-накрая пътеката стигна до истински път — нещо, за което често бях слушал, но по което никога не ми се бе случвало да вървя, освен когато бях в период на упадък. Много приличаше на стария път, блокиран от уланите, когато изгубих доктор Талос, Баландерс, Йолента и Доркас, по времето, когато напускахме Несус. Но не бях подготвен за облака прах, който висеше над пътя. Нямаше никаква трева, въпреки че пътят бе по-широк от повечето градски улици.
Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа по него. Дърветата покрай пътя растяха гъсто едно до друго, а пространството между тях бе заето от храсти. Отначало се боях, тъй като си спомнях огнените копия на уланите. Все пак личеше, че законът, забраняващ използването на пътища, тук явно вече не е в сила. В противен случай пътят нямаше да изглежда толкова интензивно използван, колкото очевидно беше. И когато малко по-късно чух зад себе си гласове и звук на маршируващи крака, направих само една-две крачки към дърветата и спокойно загледах минаващата колона.
Първо се появи офицер. Яздеше красиво синьо пръхтящо животно, чиито бивни бяха оставени дълги и бяха украсени с тюркоаз в тон с цвета на доспехите и ефеса на шпагата на стопанина му. Хората, които крачеха след него, бяха антепилани от тежката пехота — широкоплещести и с тесни талии, с бронзови от слънцето и нищо не изразяващи лица. Носеха тривърхи корсеки, демилуни и вулги с тежки наконечници. Смесеното въоръжение, както и очевидните несъответствия в униформите и значките им ме наведоха на мисълта, че мората им е събрана от участници в предишни бойни съединения. Ако това бе вярно, флегматичността им явно бе резултат от преживените сражения. Бяха около четири хиляди, мъкнеха се без никакво въодушевление, но и без да се съпротивляват и да показват някакви признаци на изтощение, без да обръщат внимание на външния си вид, но и без да бъдат немарливи. Сякаш вървяха в крачка напълно машинално и без усилия.
Следваха ги фургони, теглени от грухтящи и тръбящи трифолодонти. Когато се изравниха с мен, се приближих, защото по-голямата част от товара им очевидно беше храна. Но между фургоните имаше конници. Един от тях ме извика, запита ме към кое подразделение се числя и ми нареди да отида при него. Но аз избягах и макар да бях съвсем сигурен, че няма да може да ме преследва между дърветата, нито пък би изоставил бойния си кон, за да ме преследва пеш, продължих да тичам, докато останах без дъх.
Когато най-после спрях, се намирах на тиха полянка, а слънчевата светлина изглеждаше зеленикава през листата на тънките дървета наоколо. Земята бе покрита с толкова дебел мъх, че имах чувството, че крача по плътния килим в онази тайна стая с картини, в която се сблъсках със Стопанина на Дома на Абсолюта. Известно време почивах, облегнат на един тънък ствол, и се ослушвах. Не чувах никакъв звук, освен тежкото си дишане и приливния рев на кръвта в ушите ми.
След малко долових и трети звук — тихо бръмчене на муха. Избърсах мокрото си от пот лице с края на плаща си. Беше ужасно износен и избелял и едва сега осъзнах, че е същият онзи плащ, който майстор Гурлойс ми беше преметнал през раменете, когато станах калфа. Вероятно щях и да умра в него. Попитата от плаща пот беше студена като роса, а въздухът около мен силно миришеше на влажна пръст.
Бръмченето спря, после започна отново — по-настойчиво, а може би само така ми се струваше, защото дишането ми се бе успокоило. Разсеяно се огледах за мухата. Видях я да пресича един слънчев лъч на няколко крачки от мен и да каца върху нещо кафяво, стърчащо изпод едно повалено дърво.