Да. Наистина, така и бих направил, стига да можех. Ако бях Хетор, бих измъкнал от кошмара на онзи свят птиците с глави на вещици и езици на пепелянки. По моя заповед те щяха да изпочупят горите подобно на класове пшеница и да изравнят със земята градовете с могъщите си криле… и все пак, ако можех, щях да се появя в последния момент и да я спася… не, щях да я вдигна на ръце и да я прегърна, не бих си тръгнал хладнокръвно, както мечтаехме като деца — представяхме си как спасяваме и унижаваме любимия човек, който се е отнесъл с пренебрежение към нас.
За първи път си дадох сметка колко ужасно би трябвало да е това за нея — когато смъртта я е настигнала, тя е била почти дете и бе лежала мъртва прекалено дълго, за да бъде съживена.
Както бях унесен в тези мисли, изведнъж се сетих за мъртвия войник, чиято храна бях изял и чиято сабя се намираше в ръката ми. Спрях и се ослушах дали не диша или помръдва. Но все пак бях толкова дълбоко залутан в световете на спомените си, че сякаш меката горска почва под краката ми е от гроба, който Хилдегрин Язовеца ограби в името на Водалус, а шумоленето на листата бе шепотът на кипарисите и пурпурните рози в нашия некропол. Напразно напрягах слух да чуя дъха на мъртвата жена в белия саван, която Водалус вдигна с въже, завързано през гърдите й.
Накрая дойдох на себе си от крясък на козодой. Стори ми се, че бялото лице на войника се взира в мен, заобиколих огъня, взех одеялото и завих трупа.
Както разбирах сега, Доркас принадлежеше към онази огромна група жени (включваща сигурно всички жени изобщо), които ни предават — и по-точно към онзи тип, които ни предават не заради някакъв настоящ съперник, а заради собственото си минало. Точно както Морвена, която екзекутирах в Салтус, бе отровила мъжа и детето си, така и Доркас ме остави, защото не съществувах (не можех да съществувам, както несъзнателно е разбрала тя) преди момента, в който я е настигнала злата орис.
(За мен това също бе златно време. Мисля, че трябва да пазя спомена за недодяланото дружелюбно момче, донесло книги и цветя в килията ми, главно защото знаех, че той ще е последната любов преди съдбовния удар. Както разбрах в затвора, този удар не бе в момента, когато върху мен хвърлиха килим, за да заглушат виковете ми, нито при пристигането ми в старата Цитадела на Несус, нито трясъкът от затворената врата на килията зад гърба ми, нито дори в момента, когато, обгърната от ярка светлина, каквато никога не свети на Ърт, почувствах как тялото ми се вдига на бунт срещу мен, а в мига, когато прекарах острието на донесения от него мръсен кухненски нож през собственото си гърло. Вероятно всички ние имаме подобни моменти. И това е волята на Каитания — всяка жена да прокълне себе си за онова, което е извършила. И все пак можем ли да бъдем мразени толкова силно? Можем ли изобщо да бъдем мразени? Не, щом все още помня целувките му по гърдите си, които не се опитваха да вдишат аромата на тялото ми — както целувките на Афродизиас или на онзи младеж, племенника на хиларха на компаньоните — а сякаш жадуваха да вкусят от плътта ми. Дали някой ни е наблюдавал? Сега вече той вкуси от мен. Събудена от спомена, аз вдигам ръка и прокарвам пръсти по косата му.)
Спах до късно, завит в плаща си. Природата се отплаща на онези, които са изпаднали в беда — на тях по-малките трудности, срещу които би възнегодувал всеки, свикнал на лесен живот, им се струват почти удобства. На няколко пъти се събуждах и се поздравявах при мисълта колко лека бе тази нощ в сравнение с другите, които бях изкарал в планините.
Накрая се разбудих от слънчевите лъчи и пеенето на птиците. От другата страна на угасналия огън войникът помръдна и сякаш промърмори нещо. Седнах. Беше отметнал одеялото и лежеше, обърнал лице към небето. Бледо лице с хлътнали бузи. Под очите му имаше черни сенки, а от устата му тръгваха дълбоки бръчки. Но все пак лицето бе живо. Очите бяха затворени, сякаш спеше, а от ноздрите му се долавяше дишане.
За миг се изкуших да избягам, преди да се събуди. Сабята му все още бе у мен — понечих да я върна, но след това се отказах от страх да не ме нападне с нея. Камата му все още стърчеше забита в дървото и ми напомняше за извития кинжал на Аджиа и капаците на къщата на Каздое. Измъкнах я и я пъхнах в ножницата на пояса му, засрамен от мисълта, че аз, въоръжен със сабя, може да се страхувам от човек с нож.