Това беше просто като въведение. Дискусията се разгоря.
Филип отново се върна на старата си болка — глупостта да караш провинциалния лекар да вади всичко от черната си чанта, тъпотата да го караш да поема всеки случай на плещите си, докато не настъпи онзи прекрасен миг, когато някой специалист, за когото никога не е чувал, не му заяви, че вече е твърде късно да носи каквото и да било.
Хоуп остро и невъздържано изложи случая на младия бактериолог, притиснат между бизнеса и консерватизма — от една страна, милите фирми на химиците, които са готови да му плащат заплата, за да прави патентовани лекарства, а, от друга страна, Комисия, пълна с глупави изкуфели старци.
— Можете ли да си представите братя Маркс15 — съскаше Хоуп — в разнебитен автомобил с четири независими мотора и неограничен брой клаксони? Това сме ние в Комисията.
Не спряха до дванайсет часа и тогава неочаквано откриха пред себе си на масата сандвичи и кафе.
— О, госпожо Менсън — запротестира Хоуп с учтивост, която според насмешката на Дени показвала, че той е добър младеж по сърце. — Сигурно сме ви отегчили до смърт. Интересно как човек огладнява от приказки. Ще го предложа на Хуини като нова област за изследване — ефекта на продължителното говорене върху стомашните секреции. Хе-хе! Това е чудесен крантизъм!
След като Хоуп си отиде, като пламенно твърдеше, че е доволен от вечерта, Дени остана още няколко минути, ползвайки привилегията си на по-стар приятел. Тогава, когато Андрю бе отишъл до телефона да повика такси, Филип стеснително извади един малък, много красив испански шал.
— Професорът сигурно ще ме убие — каза той. — Но това е за вас. Не му казвайте, докато не се отдалеча на безопасно разстояние. — Той спря нейната благодарност. — Чудно е наистина как всички тези шалове идват от Китай. Всъщност не са испански. Този получих през Шанхай.
Настъпи мълчание. Чуваше се как Андрю се връща от телефона в хола.
Дени стана, милите му, заобиколени с бръчки очи отбягваха погледа й.
— Аз не бих се тревожил твърде много за него, знаете ли. — Той се усмихна. — Трябва да се постараем да го върнем към стандартите от Бленли, нали?
Глава десета
В началото на великденската ваканция на учениците Андрю получи една бележка от госпожа Торнтън, която го молеше да я посети в хотел „Браун“ и да прегледа дъщеря й. В писмото тя накъсо му обясняваше, че кракът на Сибил не се е оправил, и тъй като неговият интерес по време на обеда у госпожа Лорънс й направил силно впечатление, много би желала да чуе неговото мнение. Поласкан от това изтъкване на неговата личност, той веднага направи посещението.
При прегледа установи, че състоянието на крака е абсолютно просто. Обаче то налага бърза операция. Изправи се, усмихна се на едрата голокрака Сибил, която сега бе седнала на края на леглото, за да обуе дългия си черен чорап, след това обясни всичко на госпожа Торнтън.
— Костта е надебелена. Ако не се лекува, може да доведе до деформиране на пръстите на краката. Предлагам ви веднага да се обърнете към хирург.
— Същото каза и училищният лекар. — Госпожа Торнтън не бе изненадана. — Наистина ние сме готови. Сибил може да отиде в някоя клиника тук. Но — нали разбирате! Аз ви имам доверие, докторе. И бих желал вие да се заемете с уреждането на всичко. Кой според вас трябва да направи операцията?
Този пряк въпрос постави Андрю пред дилема. Тъй като работеше почти изцяло като интернист, познаваше много от първите лекари, но не познаваше нито един лондонски хирург. Внезапно си спомни за Айвори. С приятен глас каза: