Стигнаха до реката и седнаха на пейка до самия бряг. Тя свали шапката си и мълчаливо се вгледа в бавно движещите се води, чийто вековен плисък странно се смесваше с приглушения шум на мощна кола, движеща се в далечината.
— Какви странни нощни звуци — каза тя. — Старото и новото. Фарове и лунна светлина. Това е нашето време.
Целуна я. Тя не реагира. Устните й бяха топли и сухи.
След една минута тя каза:
— Беше много мило. И много зле направено.
— Бих могъл и по-добре — промърмори той, като гледаше пред себе си, без да се помръдне. Чувстваше се смутен, разколебан, беше засрамен и нервен. Сърдито си внушаваше, че е чудесно да си в такава нощ с такава хубава, очарователна жена. Според всички канони на лунната светлина и списанията, би трябвало лудо да я сграбчи в ръцете си. Но той само чувстваше идиотското си положение, желание да пуши и че оцетът от салатата е раздразнил отдавна болния му стомах.
И по някаква необяснима причина във водата пред него се отрази лицето на Кристин, разкривено и измъчено, на бузата си имаше боя от четката, с която беше боядисвала тежките сгъваеми врати, когато за пръв път дойдоха в Чесбъроу терас. Това го разтревожи и уплаши. Беше тук, вързан от обстоятелствата. И той беше мъж, нали — не кандидат за Вороноф17. Предизвикателно той отново целуна Франсис.
— Пък аз мислех, че може би ще ти трябват още дванайсет месеца, за да се решиш. — Очите й изразяваха приятелско забавление. — А сега не смятате ли, че трябва да тръгваме, докторе? Този нощен въздух не е ли много опасен за пуританските разбирания?
Помогна й да се изправи и тя задържа ръката му, като го беше хванала леко, докато вървяха към колата. Той подхвърли един шилинг на слугата, облечен в бароков стил, запали мотора и пое към Лондон. Докато пътуваха, нейното мълчание бе красноречиво щастливо.
Но той не бе щастлив. Чувстваше се подлец и глупак. Намразил себе си, разочарован от собствените си реакции, той въпреки това се страхуваше от връщането в своята малка стая, в неспокойното си самотно легло. Сърцето му беше студено, а умът му — заплетен в мъчителни мисли. Пред него премина споменът за мъчителната сладост на първата му любов към Кристин, за пулсиращия екстаз на онези първи дни в Бленли. Яростно го отхвърли от себе си. Стигнаха до нейния дом, а умът му все още се бореше с проблема. Той излезе от колата и й отвори вратата. Стояха заедно на тротоара, тя отвори чантата и извади ключовете си.
— Ще се качиш, нали? Страх ме е, слугите вече са си легнали.
Той се поколеба и запелтечи:
— Вече е доста късно, не мислиш ли?
Тя, изглежда, не го чу, а се изкачи по няколкото стъпала с ключ в ръка. Когато я последва, промъквайки се зад нея, яви му се неясно видение: дребната фигура на Кристин върви по пазара, носейки старата сламена чанта.
Глава четиринадесета
Три дни по-късно Андрю седеше в своя кабинет на Уелбък стрийт. Беше един горещ следобед, а през квадрата на отворения прозорец долиташе глухият шум на уличното движение, който разкъсваше изнемощелия въздух. Беше уморен, работил твърде много, страхуваше се от връщането на Кристин в края на седмицата, очакваше я и същевременно се боеше от всяко иззвъняване на телефона, потеше се пред задачата да се справи с шестима пациенти за по три гвинеи за един час и знаеше, че ще трябва да претупа работата в приемната, за да изведе Франсис на вечеря. Нетърпеливо погледна нагоре, когато влезе сестра Шарп, върху чиито нехармонични черти бе изписана повече язвителност от обикновено.
— Един човек е дошъл, иска да ви види. Ужасна личност. Не е пациент и каза, че не е и пътешественик, няма визитна картичка. Казва се Боланд.
— Боланд! — повтори механично Андрю. После лицето му внезапно се проясни. — Сигурно Кон Боланд? Пуснете го, сестра! Веднага.
— Но вие имате пациент, който чака, а след десет минута госпожа Робъртс.
— Голяма работа, че е госпожа Робъртс! — подхвърли той ядосан. — Правете каквото ви казвам.
Сестра Шарп почервеня при този тон. Беше й на езика да му каже, че не е свикнала да й говорят по този начин. Начумери се и излезе с вдигната глава. Следващия миг въведе Боланд.
— Наистина Кон! — каза Андрю и скочи на крака.
17
Френски лекар, станал известен с опитите за подмладяване, чрез присаждане на жлези. — Б.пр.