Все още валеше, когато той прекоси лепкавата чернота на запустялото място и тръгна по Чепъл стрийт в неясно обяснената му от госпожа Пейдж посока. Минавайки през тъмния град, той постепенно започна да добива представа за него. Магазини и църкви — антиконформистка, англиканска и антиангликанска, молитвени капели — Андрю мина покрай цяла дузина; после големият кооперативен магазин и един клон на Западната банка, които очертаваха главната улица, дълбоко врязана в коритото на долината. Чувството, че си погребан тук, в дъното на тази планинска цепнатина, бе изключително потискащо. Наоколо почти нямаше хора. Под прав ъгъл към Чепъл стрийт от двете й страни започваха редиците на работническите къщи със сини покриви. А отвъд, в началото на дефилето под сияние, което висеше като голямо ветрило в непроницаемото небе, бяха хематитовата мина на Бленли и рудниците.
Достигна Глайдър плейс 7, потропа със затаен дъх и бе веднага отведен в кухнята, където в хлътнало легло лежеше болната. Беше млада жена, съпруга на стоманолеяра Уилямс, а той, като приближаваше с разтуптяно сърце, почувства със страшна сила значението на този момент, истинския отправен пункт в неговия живот. Колко често си бе представял този миг, когато в тълпата студенти наблюдаваше демонстрация в отделението на професор Ламплау! Сега липсваше подкрепата на тълпата, липсваше лесното обяснение. Беше сам, изправен пред случай, на който трябваше сам да постави диагноза и сам да лекува без ничия помощ. Изведнъж с остра болка той почувства колко е нервен, неопитен, колко абсолютно неподготвен е за тази задача.
Съпругът застана до него в тясната, зле осветена стая с каменен под, а Андрю Менсън най-добросъвестно прегледа болната. Без съмнение беше зле. Оплакваше се от нетърпимо главоболие. Температурата, пулсът, езикът — всичко говореше за заболяване, при това сериозно. Какво бе то? Андрю напрегнато си задаваше този въпрос, докато я преглеждаше втори път. Съзнаваше, че е прекалено нервен! Но ако сбърка, ако направи ужасна грешка? Или още по-лошо — ако изобщо не успее да постави диагноза? Не бе пропуснал нищо. Нищо. И все пак още не бе достигнал решение на задачата, още се мъчеше да групира симптомите в графата на някоя позната болест. Накрая, почувствал, че повече не може да протака прегледа, той бавно се изправи, като прибираше стетоскопа си и търсеше думи.
— Да е имала настинка? — запита той, забил очи в пода.
— Да, настина — отговори с готовност Уилямс, който по време на дългия преглед изглеждаше разтревожен. — Преди три-четири дни. Сигурен съм, че беше настинка, докторе.
Опитвайки се да вдъхне увереност, каквато сам не изпитваше, Андрю кимна и смотолеви:
— Скоро ще я изправим на крака. Елате в манипулационната след половин час. Ще ви дам шише с лекарство.
Сбогува се и с наведена глава, която се пръскаше от напрежение, се повлече към манипулационната — паянтова дървена постройка при входа на алеята към дома на доктор Пейдж. Запали газената лампа и закрачи напред-назад край сините и зелени шишета по прашните рафтове, напрягаше мозъка си и опитваше да открие нещо. Нямаше никакви симптоми. Трябва, да, наистина трябва да е настинка. Но в сърцето си знаеше, че не е настинка. Объркан и ядосан от собствената си некадърност, той простена в отчаяние. Принуден беше против волята си да изчака. Когато в своето отделение се сблъскваше с неясен случай, професор Ламплау прибягваше до един чист малък етикет, който най-тактично лепваше: ФНП — фебрис1 от неизвестен произход — беше и необвързващо, и точно, и звучеше по такъв прекрасен научен начин!
Посърнал, Андрю извади от нишата под аптекарския тезгях едно шише от шест унции и съсредоточено започна да смесва лекарство против треска. Калиев нитрат, натриев салицилат — къде, по дяволите, беше натриевият карбонат? А, ето го! Помъчи се да повдигне духа си, като си повтаряше, че това до едно са чудесни, превъзходни лекарства, които ще свалят температурата, ще помогнат. Професор Ламплау често бе казвал, че няма друго по-добро за всички случаи лекарство от натриевия салицилат.
Тъкмо бе свършил приготвянето на лекарството и с приятното чувство, че е постигнал нещо, надписваше етикета, когато звънецът на манипулационната удари — пинг, — вратата се отвори и следван от едно куче, влезе нисък, набит трийсетгодишен мъж с червено лице и небрежна походка. В настъпилата тишина кучето-мелез на черни и жълти петна клекна на задните си крака, а мъжът, облечен в стар кадифен костюм, чорапи на точки и подковани ботуши, с мокра мушама, наметната върху раменете, огледа Андрю от горе до долу. Когато проговори, гласът му бе вежливо ироничен и дразнещо възпитан.