Практиката беше отчайващо трудна — не, разбира се, защото имаше много пациенти, а поради снега, поради трудните катерения към високите части на неговия район, поради дългите разстояния между домовете, които трябваше да посети. Когато снегът се стапяше и пътищата потъваха в кал, преди отново да замръзнат през нощта, ходенето ставаше тежко и трудно. Толкова често се връщаше с прогизнали крачоли на панталоните, че Кристин му купи гамаши. Вечер, когато изтощен се отпускаше на стола, тя коленичеше, сваляше гамашите, после тежките ботуши и му подаваше чехлите.
Хората си оставаха все така подозрителни и мъчни. Всички роднини на Ченкин, а те бяха много, тъй като в долината смесените бракове не бяха рядкост, се сплотиха в един цялостен враждебен отряд. Сестра Лойд беше негов открит и яростен враг и не пропускаше да го направи на пух и прах, разговаряйки на чаша чай в домовете, които посещаваше и където я слушаха големи групи жени от улицата.
Освен това трябваше да потиска и едно непрекъснато растящо раздразнение. Доктор Луелин го използваше да дава упойка много по-често, отколкото според него беше справедливо. Андрю не обичаше да дава упойка — това беше механична работа, която изискваше специален тип мислене, бавен и спокоен темперамент, какъвто той безспорно нямаше. Нямаше нищо против, когато ставаше въпрос за собствените му пациенти. Но когато го викаха три пъти в седмицата за случаи, които не бе и виждал, той започна да чувства, че върши нечия друга работа. Все пак просто не смееше да протестира, защото се страхуваше, че ще загуби мястото си.
Един ноемврийски ден обаче Кристин забеляза, че нещо необикновено го е разтревожило. Тази вечер той се прибра, без да я поздрави весело, и макар да се правеше, че нищо не се е случило, тя го обичаше твърде много, за да не забележи веднага дълбоката линия между очите му и още редица други незабележими признаци, които показваха, че е получил неочакван удар.
Тя не направи никакъв коментар по време на вечерята, а после седна край огъня и се зае да кърпи.
Той се намести до нея, хапеше лулата си и внезапно заяви:
— Мразя да се оплаквам, Крис! Не обичам да те тревожа. Бог ми е свидетел, че се мъча да пазя нещата в себе си!
Като се има в предвид, че всяка вечер той разкриваше сърцето си пред нея, това беше във висша степен забавно. Но Кристин не се усмихна, а го остави да продължи.
— Ти знаеш болницата, мила. И си спомняш как я разгледахме първата вечер. Спомняш си как я харесах и мечтаех за възможността да работя както трябва там и така нататък? Много си мислех за това, нали, мила? Имах големи идеи за нашата малка болница в Аберлоу.
— Да, знам.
— Напразно съм се залъгвал — студено рече той. — Това не е болницата на Аберлоу. Това е болницата на Луелин.
Тя мълчеше и със загрижен поглед чакаше обяснение.
— Имах един случай тази сутрин, Крис! — сега той говореше бързо, нагорещен до бяло. — Забележи, казвам имах! — наистина ранен случай на апикална9 пневмония. При това на един от забойчиците в антрацитната мина. Често съм ти казвал как ужасно се интересувам от състоянието на техните дробове. Убеден съм, че тук има широко поле за научна работа. Помислих си: това е моят първи случай за болница — истинска възможност за наблюдение и научно изследване. Позвъних на Луелин и го помолих да прегледа заедно с мен пациента, за да бъде приет в отделението.
Спря, бързо пое дъх и продължи:
— Добре! Луелин дойде с лимузината, любезен колкото си иска и страшно точен в прегледа. Знае си работата прекрасно, имай предвид — направо първокласен лекар. Потвърди диагнозата, след като посочи едно-две неща, които бях пропуснал и напълно се съгласи веднага да вземе пациента в болницата. Започнах да му благодаря, да му казвам, колко се радвам, че ще идвам в отделението и ще имам такива добри условия за този специален случай — той млъкна с издадена напред челюст. — Тогава Луелин ме погледна, Крис, най-приятелски и най-любезно, „Не си правете труд да идвате, Менсън, каза той, сега аз ще се грижа за него. Не можем да пуснем помощниците да тропат из отделенията, той погледна гамашите ми, с вашите подковани ботуши.“ — Андрю спря и задавено възкликна: — Защо да повтарям какво ми каза? Всичко се свежда до това: аз мога да обикалям миньорските кухни с прогизнало палто и мръсни ботуши, да правя прегледи на лоша светлина, да лекувам при лоши условия, но щом стане въпрос за болницата, о! Там съм нужен само за да давам упойка!
Беше прекъснат от звъна на телефона. Като го погледна съчувствено, тя стана след малко колебание, за да се обади. Чуваше се как говори в хола. После много нерешително тя се върна.